Джоан Роулинг - Хари Потър и Орденът на феникса

За миг Хари си помисли, че въпреки усилията да се сдържи е направил, без да се усети, магия, сетне обаче разумът му настигна сетивата: не му беше по силите да угаси звездите. Погледна в едната, после и в другата посока, мъчейки се да види нещо, ала мракът притисна очите му досущ безтегловно було.

В ухото на Хари екна ужасеният глас на Дъдли.

— К-какви ги вършиш? П-престани!

— Не върша нищо. Млъквай и стой мирно!

— Ама не в-виждам нищичко. Ами сега? Ос-слепял съм… Не мога…

— Казах ли ти да мълчиш!

Застанал като вкаменен, Хари пак извърна невиждащи очи наляво, после надясно. Беше толкова студено, че целият трепереше. С настръхнали косми по ръцете и с щръкнала на темето коса, Хари се ококори и се заозърта като слепец.

Бе немислимо… не можеше да са тук… в Литъл Уингинг… Хари наостри уши… Щеше да ги чуе още преди да ги е видял.

— Ще к-кажа на татко, така да знаеш! — изхленчи Дъдли. — К-къде си? Какво п-правиш?…

— Ще млъкнеш ли най-после? — изсъска му Хари. — Опитвам се да чуя…

Ала спря насред изречението. Бе чул тъкмо онова, от което се страхуваше.

Не бяха сами на уличката — имаше още нещо, което дишаше тежко, със свистене, на пресекулки. Както стоеше разтреперан във вледеняващия въздух, Хари усети, че го залива мощна вълна от страх.

— Стига! Престани, де! Ще те фрасна, така да знаеш!

— Млъквай, Дъдли…

БАААМ!

Отстрани върху главата му се стовари пестник, от който подскочи. Пред очите му заиграха вихрени бели светлинки. За втори път само от час Хари изпита чувството, че главата му се е разцепила — след миг той се строполи на земята и магическата пръчка изхвърча от ръката му.

— Ах, Дъдли! Малоумник такъв! — извика Хари с насълзени от болката очи, сетне запълзя на четири крака и заопипва трескаво в мрака.

Чу как Дъдли залита, как се удря в оградата и се препъва.

— ВЪРНИ СЕ, ДЪДЛИ! ТИЧАШ ПРАВО КЪМ НЕГО!

Разнесе се ужасен смразяващ писък и стъпките на братовчед му изведнъж спряха. В същия миг Хари усети зад гърба си леденостуден повей, който можеше да означава едно-единствено нещо. Онзи не беше сам.

— ДЪДЛИ, НЕ СИ ОТВАРЯЙ УСТАТА! КАКВОТО И ДА ПРАВИШ, НЕ СИ ОТВАРЯЙ УСТАТА! Пръчката ми! — зашепна трескаво Хари и заопипва земята с ръце, зашавали като паяци. — Къде ми е… пръчката… Лумос!

Изрече заклинанието машинално, отчаяно му трябваше светлинка, та да продължи търсенето… и за негово облекчение, колкото и да не му се вярваше, на сантиметри от дясната му ръка лумна светлина… връхчето на магическата пръчка се беше запалило. Хари я грабна, изправи се някак на крака и се обърна.

Застина.

Към него плавно се плъзгаше великанска качулата сянка, без крака, нито лице под мантията, и почти без да докосва земята, засмукваше нощта.

Хари залитна назад и вдигна магическата пръчка.

— Експекто патронум!

От върха на пръчката се изви сребриста струйка дим и дименторът забави ход, но заклинанието не подейства достатъчно — като си настъпваше ходилата, Хари се отдръпна още назад, а дименторът се устреми към него. Паника замъгли съзнанието на момчето… съсредоточи се…!

Изпод мантията на диментора се показаха две сивкави люспести ръце, целите в слуз, които се пресегнаха към Хари. Ушите му писнаха от напора на звука.

— Експекто патронум!

Гласът му прозвуча някак глух, далечен. От магическата пръчка се изви втора струйка сребърен дим, по-слаба и от първата… Хари не можеше да направи магията, заклинанието му не действаше.

В главата му екна смях, писклив и оглушителен… мъртвешки студеният дъх на диментора с мирис на гнилоч вече изпълваше дробовете му… давеше го… мисли си… за нещо… за някой щастлив миг…

Ала вътре у Хари нямаше щастие… дименторът го сграбчи с ледени пръсти за гърлото… пискливият кикот ставаше все по-силен и по-силен… в главата на Хари един глас изрече: „Поклони се на смъртта, Хари… Може дори да не боли… Не знам как е… Никога не съм умирал…“

Нямаше да види никога вече Рон и Хърмаяни…

Докато се мъчеше да си поеме дъх, лицата им изникнаха съвсем ясно в съзнанието му.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

От върха на магическата пръчка внезапно изскочи огромен сребърен елен, който прониза с рогата си диментора точно на мястото, където би трябвало да е сърцето му, отблъсна го назад, сякаш е безтегловен като мрака, пак се хвърли към него, а дименторът, разгромен, се отдалечи като прилеп.

— НАСАМ! — викна Хари на елена. Завъртя се и се втурна по уличката, както държеше високо светещата магическа пръчка. — ДЪДЛИ? ДЪДЛИ!