Джоан Роулинг - Хари Потър и Орденът на феникса

Братовчед му си замълча. Очевидно трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да се сдържи и да не фрасне с все сила Хари.

— Е, днес кого помляхте от бой? — попита Хари и усмивката му помръкна. — Пак ли някое десетгодишно хлапе? Знам, преди две вечери сте наредили хубаво Марк Евънс…

— Сам си го изпроси — озъби се Дъдли.

— А, такава ли била работата!

— Предизвика ме, нахалникът му с нахалник.

— Виж ти! Да не ти е казал, че приличаш на шопар, когото са дресирали да върви на задни крака, а? Че това не е никакво предизвикателство, Дъд, това си е чиста истина.

Върху челюстта на Дъдли затрепка мускулче. Хари бе неописуемо доволен, че е вбесил братовчед си — имаше чувството, че си излива целия яд върху него, той му беше единственият отдушник.

Завиха надясно по пресечката, където Хари бе видял за пръв път Сириус — тя бе най-прекият път от площад „Магнолия“ до улица „Глициния“. Беше безлюдна и много по-тъмна от улиците, които свързваше, защото по нея нямаше осветление. Стъпките на двете момчета почти не се чуваха, заглушени между стените на гаража от едната страна и високата ограда от другата.

— Мислиш се за голяма работа само защото носиш онова нещо, а? — подметна след малко Дъдли.

— Кое нещо?

— Онова… дето го криеш.

Хари пак се ухили.

— Е, не си чак такъв смотаняк, какъвто изглеждаш, а, Дъд? Иначе нямаше да можеш хем да вървиш, хем да говориш.

Хари извади магическата пръчка. Забеляза, че Дъдли я попоглежда с крайчеца на окото.

— Забранено ти е — подвикна веднага братовчед му. — Знам аз. Като нищо ще те изключат от онова училище за перковци, дето учиш.

— Откъде си толкова сигурен, Грамада, че не са променили правилата?

— Не са, не са — отвърна бързо Дъдли, макар да не звучеше особено убеден.

Хари се подсмихна.

— Само че не ти стиска да се пребориш с мен без това нещо — изръмжа Дъдли.

— А пък теб те е шубе да набиеш едно десетгодишно хлапе, ако ония четиримата не ти стоят зад гърба. На колко години беше противникът ти, когато спечели боксовата титла, с която се фукаш на всеки срещнат? На седем годинки ли? Или на осем?

— За твое сведение, беше на шестнайсет — сопна се Дъдли — и когато го проснах, цели двайсет минути лежа ни жив, ни умрял, пък беше два пъти по-тежък от теб. Ще видиш ти, като кажа на тате, че пак ми размахваш онова нещо…

— Сега ще хукнеш да ме натопиш, а? Само не ми казвай, че великият боксов шампион си е глътнал езика заради пръчката на „оня гадняр“, Хари.

— Да, ама нощем не си чак такъв смелчага — заяде се Дъдли.

— А сега, Дъденце, какво е според теб, не е ли нощ? Така му викаме, след като се мръкне.

— Говорех ти, когато си в леглото — озъби се Дъдли.

Беше се заковал на място. Хари също спря и се втренчи в братовчед си. Месестото му лице почти не се виждаше, но той все пак долови странното ликуване, изписало се върху него.

— В какъв смисъл не съм смел в леглото? — озадачи се Хари. — От какво толкова ще се плаша, от възглавниците ли?

— Нощес те чух — изсъска задъхан Дъдли. — Говореше насън. Стенеше.

— Как така съм стенел? — ахна Хари, този път обаче се вцепени и стомахът му се сви.

Предната нощ отново се бе озовал насън в гробището. Дъдли прихна така, сякаш излая, и уж захленчи със сълзлив гласец:

— „Не убивайте Седрик! Не убивайте Седрик!“ Кой е тоя Седрик? Твоят приятел ли?

— Аз… ти лъжеш — рече неволно Хари.

Ала устата му беше пресъхнала. Той знаеше, че Дъдли не лъже — как иначе щеше да знае за Седрик?

— „Татко! Помогни ми, татко! Той ще ме убие, татко! Олелеее!“

— Млъквай! — рече тихо Хари. — Чу ли, Дъдли, млъквай, предупреждавам те!

— „Ела да ми помогнеш, татко! Мамо, помогни ми! Той уби Седрик! Помогни ми, татко! Той ще ме…“ Не насочвай това нещо към мен!

Дъдли отстъпи назад и опря гръб о стената. Хари сочеше с магическата пръчка право към сърцето му. Усещаше в жилите си да тупти трупалата се цели четиринайсет години омраза към братовчед му — би дал всичко, за да направи една магия, да урочаса Дъдли и той да допълзи вкъщи безсловесен като насекомо, с дълги щръкнали пипала…

— Само да си посмял да го повториш още веднъж! — закани се Хари. — Ясно ли е?

— Махни това нещо от мене!

— Попитах, ясно ли ти е?

— Махни го!

— ЯСНО ЛИ Е?

— МАХНИ ГО ТОВА НЕЩО ОТ…

Дъдли ахна и потрепери, сякаш го бяха потопили в леденостудена вода.

С вечерта се беше случило нещо. Обсипаното със звезди индиговосиньо небе изневиделица беше станало катраненочерно, без лъч светлинка — звездите, луната, обвитите като в пелена улични лампи в двата края на пресечката бяха изчезнали сякаш вдън земя. Не се чуваха и далечният тътен на автомобилите, и шепотът на дърветата. Дъхавата топла вечер най-неочаквано бе станала хапещо, пронизващо студена. Двете момчета бяха заобиколени от пълна, непрогледна притихнала тъма, все едно някаква великанска ръка бе спуснала над цялата уличка дебел леден плащ, който ги заслепяваше.