Джоан Роулинг: Хари Потър и Орденът на феникса

Пак си беше дебел, но жестоката диета през изминалата година и откритието, че притежава нова дарба, го бяха преобразили — поне на външен вид. Както вуйчо Върнън разправяше прехласнат на всеки, готов да го слуша, наскоро Дъдли бе станал шампион в тежка категория на първенството по бокс сред училищата в югоизточната част на страната. От „благородния спорт“, както го определяше вуйчо Върнън, Дъдли изглеждаше по-застрашително и от времето в началното училище, когато Хари му бе служил за първа боксова круша. Сега Хари изобщо не се страхуваше от братовчед си, но не смяташе и че има повод за празник, задето Дъдли се е научил да удря по-силно и по-точно. Децата в квартала бяха ужасени от него — плашеха се от Дъдли дори повече, отколкото от „онзи Потър“, който, както ги бяха предупредили, бил закоравял хулиган и учел в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“.

Хари гледаше как тъмните сенки прекосяват тревата и се питаше кого ли са скъсали от бой тази вечер. „Хайде, обърнете се, де — заподканя ги той наум, докато ги наблюдаваше. — Хайде… погледнете насам… ето ме тук сам-самичък… елате да си премерим силите.“

Видеха ли го, приятелчетата на Дъдли тутакси щяха да дотичат и какво тогава щеше да прави братовчед му? За нищо на света нямаше да допусне да се изложи пред бандата си, но и не му стискаше да предизвика Хари… Щеше да падне голяма веселба, докато Дъдли се двоуми и се чуди какво да прави, а Хари се заяжда с него и го гледа нагло, понеже знае, че братовчед му е безсилен да отвърне… Ако пък някой от другите понечеше да удари Хари, той беше готов — беше извадил магическата пръчка. Само да посмеят… тъкмо щеше да излее поне мъничко от отчаянието си върху момчетата, превърнали навремето живота му в ад.

Те обаче не се обърнаха, не го забелязаха, вече бяха на хвърлей от оградата. Хари едвам се сдържа да не им извика… но беше глупаво да налита на бой… в никакъв случай не биваше да прави магии… току-виж този път го изключили.

Гласовете на приятелчетата на Дъдли заглъхнаха, фигурите им вече не се виждаха — те се бяха отправили към „Магнолия Роуд“.

„Е, сега доволен ли си, Сириус! — помисли си мрачно Хари. — Не действам прибързано. Не си търся белята. За разлика от теб!“

Изправи се и се протегна. Леля Петуния и вуйчо Върнън явно смятаха, че когато и да се върне Дъдли, точно това е приличното време човек да се прибира вкъщи и който се появи по-късно, вече е закъснял. Вуйчо Върнън се беше заканил, че върне ли се още веднъж след братовчед си, ще го затвори в килера, та потиснал прозявката си, ала все така начумерен, Хари се отправи към изхода на парка.

Както на „Привит Драйв“, и на „Магнолия Роуд“ имаше големи четвъртити къщи с безукорно подравнени морави, всичките собственост на големи четвъртити чичковци с лъснати до блясък коли като на вуйчо Върнън. Хари предпочиташе Литъл Уингинг вечер, когато прозорците с дръпнати пердета хвърляха в мрака цветни светлинки, ярки като скъпоценни камъни, и докато минаваше покрай обитателите на градчето, не рискуваше да чуе неодобрително мърморене за „престъпния“ си вид. Крачеше бързо и затова някъде по средата на „Магнолия Роуд“ зърна отново момчетата от бандата на Дъдли — сбогуваха се в началото на площада. Хари се спотаи в сянката на висок люляков храст и зачака.

— … и квичеше като заклано прасе, а? — възкликна Малкълм, а другите се запревиваха от смях.

— Дясното ти кроше беше неотразимо, Ди Грамада — намеси се и Пиърс.

— Утре по същото време, а? — попита Дъдли.

— Направо вкъщи, нашите ще излизат някъде — предложи Гордън.

— Е, до утре! — рече Дъдли.

— Чао, Дъд!

— До утре, Ди Грамада!

Хари изчака другите от бандата да се разотидат и продължи пътя си. Щом гласовете им заглъхнаха съвсем, заобиколи ъгъла към площад „Магнолия“, забърза и не след дълго настигна Дъдли, който се клатушкаше бавно-бавно и си тананикаше фалшиво.

— Ей, Грамада!

Братовчед му се обърна.

— Я, ти ли си бил! — изсумтя той.

— Откога си станал „Грамада“? — попита Хари.

— Я млъквай! — изръмжа Дъдли и му обърна гръб.

— Страхотен прякор, няма що! — продължи ухилен Хари и се изравни с братовчед си. — Но за мен ще си останеш винаги „хубавото ми Дъденце“.

— МЛЪКВАЙ, чу ли! — сопна се Дъдли, а ръцете му, приличащи на пушени бутове, се бяха свили в пестници.

— Момчетата не знаят ли как ти вика майка ти?

— Затваряй си плювалника.

— Ама на нея не й казваш да си затваря плювалника. Ами „миличкото ми“, ами „Дъделинчо“… Мога ли да те наричам така?