Джоан Роулинг - Хари Потър и Орденът на феникса

Повървя малко около езерото, седна на брега, зад шубраците, за да не го виждат минаващите, и загледан в блещукащата вода, се замисли…

Може би искаше да бъде сам, защото след разговора с Дъмбълдор се чувстваше откъснат от всички. Между него и останалия свят се издигаше невидима преграда. Той беше — винаги е бил — белязан. Ала не бе осъзнавал какво означава това…

Но докато седеше там, край езерото, с ужасното бреме на скръбта, която направо го смазваше, с болката по загубата на Сириус, още толкова прясна и силна, той не изпитваше особен страх. Беше слънчево, паркът наоколо бе пълен със смеещи се ученици и макар Хари да се чувстваше далеч от тях, сякаш е от друга раса, пак му беше много трудно да повярва, че животът му трябва да включва или да завърши с убийство…

Седя там дълго, гледаше водата и се опитваше да не мисли за кръстника си и да си спомня как веднъж точно отсреща, на другия бряг, Сириус се бе свлякъл, мъчейки се да отблъсне сто диментори…

Слънцето беше залязло още преди Хари да усети, че му е студено. Той стана и тръгна към замъка, като пътем бършеше лице в ръкава си.

Три дни преди края на срока Рон и Хърмаяни бяха изписани от болничното крило напълно излекувани. Хърмаяни пак проявяваше признаци, че иска да говори за Сириус, но споменеше ли името му, Рон издаваше „шъткащи“ звуци. Хари още не беше сигурен дали е готов да разговаря за кръстника си, желанията му се променяха според настроението. Знаеше обаче едно: колкото и нещастен да се чувстваше сега, „Хогуортс“ щеше да му липсва страшно след няколко дни, когато той се прибереше на „Привит Драйв“ номер четири. Вече разбираше точно защо се налага всяко лято да се връща там, ала от това не му олекваше. Всъщност никога не се беше страхувал повече от сега да се завърне там.

Професор Ъмбридж напусна „Хогуортс“ в деня преди края на срока. Явно се беше измъкнала от болничното крило по време на вечеря с надеждата да си тръгне незабелязана, но за беда по пътя се натъкнала на Пийвс, който се възползвал от последната възможност да изпълни заръката на Фред и я погнал злорадо от замъка, като я удрял ту с бастун, ту с чорап, пълен с тебешир. Доста от учениците изтичаха във Входната зала, за да погледат как Ъмбридж бяга по алеята, а ръководителите на домовете се опитаха да ги спрат, но без особено желание. След няколко вяли забележки професор Макгонъгол се настани отново на стола край преподавателската маса и я чуха съвсем ясно да изказва съжаление, че Пийвс й взел за малко бастуна и затова не могла и тя да хукне с радостни възгласи подир Ъмбридж.

Дойде последната им вечер в училището, повечето ученици си бяха приготвили куфарите и вече се отправяха долу за прощалното тържество в края на срока, а Хари дори не беше започнал да си събира багажа.

— И утре е ден — рече Рон, който го чакаше при вратата на спалното помещение. — Хайде, умирам от глад.

— Няма да се бавя дълго… виж какво, върви без мен…

Но когато вратата на помещението се затвори след Рон, Хари не направи усилие да побърза. Последното, което искаше, бе да присъства на прощалното пиршество. Притесняваше се, че в речта си Дъмбълдор ще спомене и него. Беше сигурен, че директорът ще каже за завръщането на Волдемор, в края на краищата и миналата година им бе говорил за това…

Хари извади чак от дъното на куфара няколко намачкани мантии, за да направи място за сгънатите, и забеляза в ъгъла небрежно увит пакет. Какво ли правеше тук? Наведе се, издърпа го изпод кецовете и се взря в него.

След броени мигове се сети какво е. Сириус му го беше дал точно преди да излязат от къщата на площад „Гримолд“ номер дванайсет. „Ако ти трябвам, го използвай, чу ли?“

Хари се отпусна на леглото и махна хартията. Отвътре падна квадратно огледалце. Изглеждаше старо и определено беше мръсно. Хари го вдигна към лицето си и видя, че оттам го гледа собственото му отражение.

Обърна огледалцето. На обратната страна имаше бележка, драсната от Сириус:

Това огледало е от две части, втората е у мен. Ако искаш да поговорим, само изречи името ми срещу него и ще се появиш върху моето огледало, а аз ще мога да говоря в твоето. Навремето с Джеймс го използвахме, когато ни наказваха поотделно.

Сърцето на Хари заби лудешки. Той си спомни как преди четири години е видял мъртвите си родители в огледалото Еиналеж. Ето че можеше да разговаря отново със Сириус… още сега, знаеше го…

Извърна се, за да се увери, че е сам, спалното помещение беше съвсем празно. Пак се взря в огледалото, вдигна го с разтреперани ръце пред лицето си и изрече високо и ясно: