Джоан Роулинг - Хари Потър и Орденът на феникса

— Магьосниците могат да оставят на земята отпечатък от себе си, да се носят като бледи сенки там, където навремето са се движели като живи — рече натъжен Ник. — Но малцина избират този път.

— Защо? — попита Хари. — Всъщност все едно… не е толкова важно… и да е необичайно, това няма да спре Сириус, той ще се върне, знам!

Вярата му беше толкова силна, че Хари обърна глава към вратата и за стотна от секундата беше сигурен, че ще види как Сириус, седефенобял и прозрачен, ала засиял, тръгва право към него.

— Той няма да се върне — повтори Ник. — Ще продължи… нататък.

— В какъв смисъл „нататък“? — побърза да попита Хари. — Накъде? Слушай… какво всъщност става, когато умреш? Къде отиваш? Защо не всички се връщат? Защо това място тук не е пълно с призраци? Защо…?

— Не мога да отговоря — рече Ник.

— Но ти си мъртъв, нали? — каза отчаяно момчето. — Кой може да отговори по-добре от теб?

— Аз се страхувах от смъртта — промълви духът бродник. — Предпочетох да остана. Понякога се питам дали не съм сгрешил… е, сега не съм нито тук, нито там… — Той се подсмихна тъжно. — Не знам, Хари, нищо за тайните на смъртта, защото предпочетох бледото подобие на живот. Мисля, че магьосниците учени от отдел „Мистерии“ разсъждават по въпроса…

— Не ми говори за това място! — тросна се момчето.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна повече — пророни тихо Ник. — Е… е, извинявай… нали знаеш, пиршеството…

И той напусна стаята, оставяйки Хари да гледа озадачен стената, през която беше изчезнал.

Сега, след като се беше разделил с надеждата, че ще види отново кръстника си и ще разговаря с него, Хари изпита чувството, че едва ли не го е загубил повторно. Посърнал, прекоси бавно пустия замък, питаше се дали някога пак ще усети радост.

Тъкмо зави по коридора на Дебелата дама, когато забеляза, че някой закача върху дъската за обяви на стената бележка. Погледна още веднъж и видя, че е Луна. Наоколо нямаше подходящи скривалища, а и тя със сигурност бе чула стъпките му, при всички положения сега Хари нямаше сили да се опитва да се изплъзва на когото и да било.

— Здрасти — поздрави разсеяно Луна, след като се дръпна от дъската и се извърна към него.

— Как така не си на пиршеството? — учуди се Хари.

— Ами изгубила съм си повечето вещи — отвърна спокойно тя. — Другите ми ги взимат и ги крият. Но днес е последната вечер, нещата наистина ми трябват, затова слагам обяви.

Луна махна с ръка към дъската, където, както можеше да се очаква, беше окачила цял списък с учебниците и дрехите, които й липсваха — с молба да й бъдат върнати.

Хари изпита странно усещане, твърде различно от гнева и мъката, изпълвали го след смъртта на Сириус. Трябваше да мине известно време, докато осъзнае, че му е мъчно за Луна.

— Как така ти крият вещите? — свъси се той.

— Ами… — сви рамене момичето. — Според мен ме мислят за малко особена. Някои дори ме наричат Луда Лъвгуд.

Хари се взря в нея и новопоявилото се чувство на съжаление се усили болезнено.

— Това не е причина да ти взимат нещата — отсече той. — Искаш ли да ти помогна да ги намериш?

— А, не — усмихна му се тя. — Сами ще се появят, накрая винаги става така. Просто исках да си приготвя багажа тази вечер. Както и да е… а ти защо не си на пиршеството?

Хари вдигна рамене.

— Просто не ми се ходеше.

— Да, сигурно — рече Луна и се вгледа в него със странно премрежените си изпъкнали очи. — Онзи мъж, когото смъртожадните убиха, ти беше кръстник, нали? Каза ми го Джини.

Хари кимна отсечено и установи, че кой знае защо, няма нищо против Луна да му говори за Сириус. Тъкмо се беше сетил, че и тя вижда тестролите.

— И ти ли… — подхвана той. — В смисъл кой… умирал ли е някой, когото познаваш?

— Да — отговори непринудено Луна, — майка ми. Беше невероятна магьосница, но много обичаше да експериментира и веднъж една от магиите й нещо се объркала. Бях на девет години.

— Много съжалявам — промълви Хари.

— Да, беше ужасно — сподели Луна. — И досега понякога ми домъчнява. Но си имам татко. Пък и все някога ще видя мама отново, нали?

— Дали? — каза не особено убедено Хари.

Тя поклати невярващо глава.

— О, не говори така. Нали и ти ги чу зад завесата?

— Искаш да кажеш…

— В онази стая с арката. Бяха съвсем наблизо, просто не ги виждахме. И ти ги чу.

Погледнаха се. Луна се усмихваше едва доловимо. Хари не знаеше какво да каже и да мисли, момичето вярваше в какви ли не невероятни неща… но беше сигурен, че и той е чул гласове зад завесата.