Джоан Роулинг - Хари Потър и Орденът на феникса

— Сириус.

От дъха му повърхността на стъклото се замъгли. Обзет от вълнение, той го доближи още малко, ала очите, примигващи през мъглата, със сигурност бяха неговите.

Пак избърса огледалото и каза така, че всяка сричка да прокънти ясно в стаята:

— Сириус Блек!

Не се случи нищо. Отчаяното лице, което го гледаше от огледалото, си беше неговото…

Някакво гласче вътре в главата на Хари му пошепна, че когато е минал през арката, Сириус не е носел със себе си огледалото. Затова не се получава…

Известно време Хари продължи да стои вцепенен, после запокити огледалото обратно в куфара, където то се натроши. За една бляскава минута бе убеден, че ще види Сириус и отново ще разговаря с него…

На гърлото му пареше разочарование, той стана и започна да мята вещите си както му падне в куфара, върху счупеното огледало…

После обаче му хрумна нещо… нещо по-добро от огледалото… нещо много по-голямо и важно… как не се беше сетил досега… защо не беше попитал нито веднъж?

Изхвърча на бегом от спалното помещение и хукна надолу по витата стълба, като се удряше в стените, но почти без да го забелязва. Профуча през празната обща стая, мина през дупката зад портрета и продължи нататък по коридора, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна подире му:

— Пиршеството започва, отиваш съвсем в последния момент…

Ала Хари нямаше намерение да ходи на празненството…

Как беше възможно навсякъде да е пълно с призраци, когато не ти трябват, а сега…

Хари продължи да тича надолу по стълбищата и коридорите, без да среща жива — а и мъртва — душа. Всички явно бяха в Голямата зала. Пред кабинета по вълшебство спря задъхан и си помисли безутешно, че вероятно ще се наложи да почака, докато свърши пиршеството…

Но тъкмо се беше отчаял, когато го видя. Носеше се полупрозрачен в края на коридора.

— Ей… ей, Ник! НИК!

Духът бродник проточи глава от стената, при което се показаха пищната шапка с перо и застрашително подскачащата глава на сър Николас де Мимси-Порпингтън.

— Добър вечер — поздрави той, като изтегли останалото си тяло от плътния камък и се усмихна на Хари. — Значи не само аз съм закъснял? Макар и в твърде различен смисъл, разбира се… — въздъхна призракът.

— Може ли да те попитам нещо, Ник?

Върху лицето на Почтибезглавия Ник се мярна изключително странно изражение, той пъхна пръст в стегнатата яка на къдрички около врата си и я попридърпа очевидно за да печели време и да помисли. Престана да го прави едва когато почти отсечената му глава беше на път съвсем да се откъсне.

— Ъъъ… да, Хари? — попита обезпокоен Ник. — Не може ли да почака до края на пиршеството?

— Не… Ник… моля те — рече Хари. — Наистина трябва да поговоря с теб. Защо не влезем тук?

Отвори вратата на най-близката класна стая и Почтибезглавия Ник въздъхна.

— О, добре — примири се той. — Не мога да се преструвам, че не съм го очаквал.

Хари подържа вратата, за да влезе и духът бродник, той обаче предпочете да се провре през стената.

— Какво си очаквал? — попита момчето, докато затваряше вратата.

— Да дойдеш и да ме потърсиш — отговори Ник и се понесе към прозореца, откъдето погледна към притъмнелия парк. — Случва се понякога… когато някой е преживял… загуба.

— Прав си — рече Хари, който отказваше да го отклоняват от темата, — дойдох да те потърся.

Ник не каза нищо.

— Защото… — продължи момчето, установило, че не е чак толкова лесно, колкото е предполагало — Защото… ти си мъртъв. Но още си тук, нали така?

Ник въздъхна и продължи да гледа втренчено към парка.

— Нали? — подкани пак Хари. — Умрял си, а аз разговарям с теб… можеш да се разхождаш из „Хогуортс“ и така нататък, нали?

— Да — потвърди тихо Почтибезглавия Ник. — Да, разхождам се и разговарям.

— Значи си се върнал — рече настойчиво момчето. — Хората могат да се върнат, нали? Като призраци. Не е задължително да изчезнат напълно. Нали? — настоя Хари нетърпеливо, когато Ник отново не каза нищо.

Той се поколеба, после рече:

— Не всеки може да се върне като призрак.

— Как така? — възкликна бързо Хари.

— Могат само… само магьосниците.

— О! — възкликна момчето и почти се засмя от облекчение. — Значи всичко е наред, човекът, за когото питам, е магьосник. Значи може да се върне, нали?

Ник откъсна очи от прозореца и погледна покрусено момчето.

— Той няма да се върне.

— Кой?

— Сириус Блек — каза Ник.

— Но ти си се върнал! — ядоса се Хари. — Върнал си се… мъртъв си, а не си изчезнал…