Джоан Роулинг - Хари Потър и Орденът на феникса

— Прати му много поздрави от нас! — провикна се Хърмаяни, когато Хари тръгна да излиза от болничната стая. — И го попитай какво става… какво става с малкия му приятел!

Хари махна с ръка, за да покаже, че е чул и разбрал, и излезе от помещението.

Дори за неделя замъкът изглеждаше много притихнал. Всички явно бяха излезли в слънчевия парк, за да се порадват на края на изпитите и на това, че последните няколко дни от срока няма да бъдат помрачени от преговори и домашни. Хари тръгна бавно по безлюдните коридори, като пътем надзърташе през прозорците: някои ученици се разхождаха на чист въздух при куидичното игрище, двама се къпеха в езерото в компанията на гигантската сепия.

Установи, че му е трудно да реши какво иска — да бъде с хора или да остане сам. Ако беше с някого, му се искаше да се махне, ако останеше сам, му се приискваше да е с хора. Каза си, че все пак наистина може да отскочи до Хагрид — откакто той се беше върнал, Хари не бе разговарял на спокойствие с него…

Тъкмо беше слязъл по последните мраморни стъпала пред Входната зала, когато от една врата вдясно изникнаха Малфой, Краб и Гойл. Хари знаеше, че води към общата стая на „Слидерин“ долу. Спря като закован, Малфой и другите сториха същото. Единствените звуци, които се чуваха, бяха виковете, смехът и плисъкът на вода, долитащи от парка през отворената входна врата.

Малфой се огледа — Хари знаеше, че проверява дали наоколо няма учители, — сетне пак се извърна към него и изсъска:

— Труп си, Потър.

Хари вдигна вежди.

— Виж ти! — рече той. — Значи не би трябвало да се разхождам наоколо…

Не помнеше Малфой да е бил някога толкова ядосан и изпита хладно злорадство при вида на бледото му лице, което се беше изкривило от ярост.

— Ще си платиш — закани се Малфой с глас, малко по-силен от шепот. — Лично аз ще имам грижата да си платиш за всичко, което причини на баща ми…

— Олеле, умирам от ужас — подметна иронично Хари. — Онова, което прави Лорд Волдемор, сигурно е само загрявка в сравнение с вас тримата… какво има? — добави той, защото Малфой, Краб и Гойл направо се вцепениха, когато чуха името. — Той нали е приятел на баща ти? Да не би да се плашиш от него, а?

— Мислиш се за голяма работа, Потър — изръмжа Малфой и пристъпи напред с Краб и Гойл от двете му страни. — Чакай! Ще ми паднеш в ръцете. Не можеш да тикнеш баща ми в затвора…

— Мислех, че вече съм го направил — заяви Хари.

— Дименторите са напуснали Азкабан — каза тихо Малфой. — Татко и останалите ще избягат много скоро…

— Да, няма да се изненадам — отвърна Хари. — Въпреки това сега всички поне разбраха какви отрепки са…

Ръката на Малфой се стрелна към магическата пръчка, но Хари бе прекалено бърз: извади своята още преди пръстите на другото момче да са стигнали джоба на мантията.

— Потър!

Гласът проехтя из цялата Входна зала. От стълбата, водеща към подземието, се показа Снейп и при вида му Хари усети как го залива омраза, много по-силна от онази, която изпитваше към Малфой… каквото и да говореше Дъмбълдор, той нямаше да прости на Снейп никога… никога…

— Какво правиш, Потър? — попита както винаги студено Снейп и тръгна бавно към четиримата.

— Чудя се, професор Снейп, кое точно проклятие да използвам срещу Малфой — отвърна яростно Хари.

Снейп го изгледа.

— Веднага прибери пръчката — отсече той. — Отнемам десет точки на „Гриф…“

Снейп погледна огромните пясъчни часовници по стените и се усмихна ехидно.

— А, виждам, че в пясъчния часовник на „Грифиндор“ не са останали точки, от които да ви лиша. В такъв случай, Потър, ще се наложи просто да…

— Да добавим малко, а?

Професор Макгонъгол тъкмо беше изкуцукала по каменните стъпала пред замъка, в едната ръка носеше пътна чанта от плат на шотландски карета, с другата се подпираше на бастун, но иначе изглеждаше добре.

— Професор Макгонъгол! — възкликна Снейп и закрачи към нея. — Виждам, че са ви изписали от „Свети Мънго“!

— Да, професор Снейп — потвърди професор Макгонъгол и разтърси рамене, за да отметне пътното си наметало. — Чувствам се почти като нова. Вие двамата… Краб… Гойл… — Махна им властно с ръка, те се стреснаха и затътрузиха към нея огромните си ходила. — Вземете — рече професор Макгонъгол и тикна чантата в ръцете на Краб, а наметалото подхвърли на Гойл, — занесете ги в кабинета ми.

Те се обърнаха и се повлякоха нагоре по мраморното стълбище.

— И така — продължи професор Макгонъгол, като се извърна към пясъчните часовници върху стената. — Според мен е редно Потър и приятелите му да получат по петдесет точки, задето предупредиха света за завръщането на Вие-знаете-кого! Е, професор Снейп, какво ще кажете?