Джоан Роулинг - Хари Потър и Орденът на феникса

— Да — потвърди Дъмбълдор.

Двамата мълчаха дълго. Някъде далеч извън стените на кабинета Хари чу гласове… ученици, вероятно тръгнали на закуска в Голямата зала. Стори му се невероятно, че по света има хора, на които още им се яде, които се смеят, които не знаят и нехаят, че Сириус Блек си е отишъл завинаги. Сириус сякаш вече беше на милион километри оттук, ала и сега дълбоко в себе си Хари вярваше, че само ако е дръпнел завесата, е щял да види как Сириус го гледа, как може би го поздравява със своя смях като лай…

— Чувствам, че ти дължа още едно обяснение, Хари — каза колебливо Дъмбълдор. — Сигурно си се питал защо не съм те избрал за префект. Да ти призная… си помислих, че вече си се нагърбил с достатъчно отговорности.

Хари вдигна очи и видя една сълза, която се стичаше по лицето на Дъмбълдор към дългата му сребриста брада.

В кратко изявление от петък вечер министърът на магията Корнелиус Фъдж съобщи, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал в страната и отново се е активизирал.

„С огромно съжаление трябва да потвърдя, че магьосникът, представящ се като Лорд… знаете кого имам предвид… е жив и отново е сред нас — каза пред репортери Фъдж, който изглеждаше уморен и объркан. — С не по-малко съжаление съобщаваме, че дименторите в Азкабан се вдигнаха на масов бунт и отказаха да служат занапред на министерството. Смятаме, че понастоящем те се подчиняват на Лорд… знаете на кого. Призоваваме магьосническото население да проявява бдителност. Министерството подготвя за печат наръчници за елементарна защита на дома и личността, които до един месец ще бъдат раздадени безплатно на всички магьоснически домакинства.“

Магьосническата общественост посрещна с тревога и притеснение изявлението на министъра. До миналата сряда министерството уверяваше, че „няма и зрънце истина в упоритите слухове, че Вие-знаете-кой отново е сред нас“.

Подробностите около събитията, накарали министерството да преразгледа становището си, все още не са изяснени, макар да се смята, че в четвъртък вечер Онзи-който-не-бива-да-се-назовава и неколцина от най-заклетите му последователи (известни като смъртожадни) са успели да проникнат в самото Министерство на магията.

Албус Дъмбълдор, току-що възстановен като директор на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, а също като член на Международната конфедерация на магьосниците и като главен съдия на Магисъбора, не беше открит за коментар. През последната година той упорито твърдеше, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава не е мъртъв, както всички се надяваха, а отново събира последователи за повторен опит да превземе властта. Междувременно „момчето, което оживя“…

— Ето те и теб, Хари, знаех си аз, че ще намерят начин да те намесят — рече Хърмаяни, като го погледна над вестника.

Бяха в болничното крило. Хари беше приседнал в края на леглото на Рон и двамата слушаха Хърмаяни, която четеше първата страница на неделното издание на „Пророчески вести“. Джини, чийто глезен бе излекуван на мига от Мадам Помфри, се беше свила в долния край на леглото на Хърмаяни, Невил, чийто нос също бе върнат към обичайните, си размери и форма, се беше разположил на стол между двете легла, а Луна, която беше наминала да ги види, стискаше най-новия брой на списание „Дрънкало“. Четеше го на обратно и явно не чуваше и дума от онова, което казва Хърмаяни.

— Значи пак е „момчето, което оживя“, а? — рече мрачно Рон. — Вече не е лъжец и фукльо.

Взе си цяла шепа от огромната купчина шоколадови жаби върху нощното шкафче, метна няколко на Хари, Джини и Невил и смъкна със зъби обвивката на своята. По китките му, там, където се бяха усукали пипалата на мозъка, още личаха дълбоки белези. Според Мадам Помфри мислите оставяли по-неизличими следи от каквото и да било друго, но все пак имаше известно подобрение, откакто тя бе започнала да маже белезите с обилни количества от мазилото за забрава на доктор Ъбли.

— Да, сега не могат да те нахвалят, Хари — съобщи Хърмаяни, докато преглеждаше набързо статията нататък. — „Самотен глас на истината… смятан за неуравновесен, въпреки това той не се отметна нито веднъж от думите си… бе принуден да понася присмех и хули“… Хммм — свъси се тя, — забелязвам, изобщо не споменават, че именно те ти се присмиваха и те хулеха…

Сбърчи леко чело и се хвана за ребрата. Макар и не така силно, както ако Долохов беше успял да го изрече на глас, проклятието, което той бе насочил към нея, по думите на Мадам Помфри било нанесло достатъчно тежки поражения, че да ги пренебрегне човек. Налагаше се Хърмаяни да взима всекидневно по десет различни вида отвари, но вече се радваше на значително подобрение и дори скучаеше в болничното крило.