Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Последното не беше истина: Хари беше видял как баща му прави заклинанието на Снейп, но не беше споделил с Рон и Хърмаяни за това свое пътешествие в мислоема. Сега обаче му хрумна една прекрасна възможност. Ами ако Нечистокръвния принц беше…

— Дори и баща ти да е прилагал заклинанието, Хари — каза Хърмаяни, — той не е единственият. В случай че си забравил, видяхме и доста други да го използват… Да увесват хора във въздуха. И те да се реят безпомощно, както спят.

Хари се вторачи в нея. Със свито сърце си спомни какво бяха направили смъртожадните на финала на Световното първенство по куидич. Рон му се притече на помощ.

— Онова беше друго — заяви той невъзмутимо. — Те злоупотребяваха със заклинанието. А Хари и баща му просто се шегуват. Ти, Хърмаяни, не го харесваш този Принц, защото е по-добър от теб по отвари — допълни той, като я сочеше най-сериозно с една от наденичките.

— Това няма нищо общо — възрази поруменяла тя. — Просто смятам, че е крайно безотговорно да започнеш да правиш заклинания, които дори не знаеш за какво служат. И престани да говориш за тоя „Принц“, сякаш му е титла — обзалагам се, че това е някакъв глупав прякор, и лично за мен този тип е много подозрителен.

— Откъде ти хрумна! — разгорещи се Хари. — Ако той се е канел да става смъртожаден, нямаше да се хвали, че е „Нечистокръвен“, нали?

Още докато го изричаше, си спомни, че баща му е бил чистокръвен, но реши сега да не мисли за това и да отложи притесненията за по-късно…

— Не може всички смъртожадни да са чистокръвни, вече не останаха толкова потомствени магьосници — заинати се Хърмаяни. — Лично аз съм на мнение, че повечето са нечистокръвни, но се представят за чистокръвни. Те мразят само мъгълокръвните и с удоволствие биха вербували на своя страна теб и Рон.

— За нищо на света не биха допуснали аз да стана смъртожаден! — възмути се Рон, а парчето наденица, което беше забучил на вилицата и размахваше пред лицето на Хърмаяни, отхвърча и удари Ърни Макмилън по главата. — Всички в семейството ми са родоотстъпници! Според смъртожадните това е точно толкова ужасно, както и да си мъгълокръвен.

— Да, и мен биха ме посрещнали с отворени обятия — заяде се Хари. — Щяхме да станем първи приятели, ако не се чудеха как да ме убият.

При тези думи Рон се засмя, дори Хърмаяни се усмихна от немай-къде, но точно в този момент се появи Джини, която отклони вниманието.

— Ей, Хари, казаха ми да ти предам това.

Беше пергаментов свитък, върху който с познат тънък наклонен почерк беше написано името му.

— Благодаря ти, Джини… За следващия урок с Дъмбълдор — обясни той на Рон и Хърмаяни, след като разгъна пергамента и набързо прегледа написаното. — В понеделник вечерта! — Изведнъж Хари се почувства щастлив и му олекна. — Искаш ли да дойдеш с нас в Хогсмийд, Джини?

— Отивам с Дийн… може и да се видим там — отговори тя и им махна за довиждане.

Филч беше застанал както обикновено до огромната дъбова порта и проверяваше по списъка имената на получилите разрешение да отидат в Хогсмийд. Проверката течеше по-бавно и от друг път, защото пазачът по три пъти претърсваше всеки с тайносензора си.

— Чудо голямо, ако ИЗНАСЯМЕ Тъмни предмети! — подвикна Рон и огледа притеснен дългия тънък тайносензор. — Би трябвало да проверявате какво ВНАСЯМЕ.

Заради дързостта беше удостоен с още няколко ръчкания с тайносензора и когато излязоха на вятъра и суграшицата, още се въсеше.

Не беше никак приятно да вървят към Хогсмийд. Хари омота с шала долната половина на лицето си, но оголената част скоро изтръпна и поруменя като ожулена. По пътя за селото беше пълно с ученици, превити одве срещу хапещия вятър. Не веднъж и два пъти Хари се питаше дали нямаше да си прекарат по-добре в топлата обща стая, а когато най-после стигнаха в Хогсмийд и видяха, че магазинчето за шегички на Зонко е заковано с дъски, той го изтълкува като потвърждение, че при това посещение не им е писано да се забавляват. Рон посочи с дебелата си ръкавица към „Меденото царство“, което милостиво беше отворено, Хари и Хърмаяни тръгнаха с усилие след него и влязоха в препълнената сладкарница.

— Слава Богу! — потрепери Рон, когато ги обгърна топлият въздух с дъх на карамелчета. — Дайте да си седим тук цял следобед.

— Хари, момчето ми! — избоботи глас зад тях.

— О, не! — простена той.

Тримата се обърнаха и видяха професор Слъгхорн, който беше с огромна кожена шапка и палто със същата кожена яка, стискаше голям плик със захаросани ананаси и заемаше поне една четвърт от сладкарницата.