Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Хари пристъпи напред и се поклони ниско на хипогрифа, без да мига и да сваля очи от неговите. След няколко секунди Бъкбийк също се поклони.

— Как си? — попита го Хари тихо, като се приближи, за да го помилва по перушинестата глава. — Мъчно ли ти е за него? Но тук си добре при Хагрид, нали?

— Ой! — високо каза някой.

Иззад къщата с широка крачка се беше появил Хагрид, който се беше препасал с голяма престилка на цветя и носеше чувал с картофи. По петите му припкаше неговата огромна хрътка Фанг, която излая гръмогласно и се втурна напред.

— Махни се! Ще ти изгризе пръстите… Ох! Я, вие ли сте!

Фанг подскачаше и се опитваше да лизне Хърмаяни и Рон по ушите. Хагрид за миг се вторачи в тях, после се врътна и влезе в къщата, като затръшна с все сила вратата след себе си.

— Ами сега! — ахна смаяна Хърмаяни.

— Не се притеснявай — мрачно рече Хари.

Отиде при вратата и похлопа силно.

— Хагрид! Отвори, искаме да поговорим с теб!

Отвътре не се чу и звук.

— Ако не отвориш, ще избия вратата! — закани се Хари и извади магическата си пръчка.

— Хари! — стъписа се Хърмаяни. — Не можеш…

— Да, мога! — възрази той. — Отдръпнете се…

Но още преди да е казал дори дума повече, точно според очакванията му вратата отново се отвори рязко и пред него застана Хагрид, който го изгледа свъсен и въпреки престилката на цветя определено си беше страшен.

— Аз съм учител — ревна той. — Учител, Потър! Как смееш да ме заплашваш, че ще ми избиеш вратата!

— Извинявайте, уважаеми господине — натърти Хари на последната дума, докато пъхаше магическата пръчка обратно под мантията си.

Хагрид се вцепени.

— Откога почна да ми викаш „уважаеми господине“ и да ми говориш на „вие“?

— Откакто ти почна да ми викаш „Потър“.

— О, много умно, няма що! — изръмжа Хагрид. — Много смешно! Надприказва ме, а! Добре де, влизайте вътре, малки неблагодарници…

Като сумтеше мрачно, той се отдръпна да им направи път. Хърмаяни се шмугна след Хари, изглеждаше поуплашена.

— Е? — продължи да мърмори кисело Хагрид, докато Хари, Рон и Хърмаяни сядаха около огромната дървена маса, Фанг пък веднага положи глава върху коляното на Хари и олигави цялата му мантия. — И к’во сега? Домъчня ви за мен, а? Рекохте си, че ми е самотно?

— Не — отговори веднага Хари. — Искахме да те видим.

— Липсваше ни! — добави с разтреперан гласец Хърмаяни.

— Ха̀, липсвал съм им! — изпръхтя Хагрид. — Как не!

Той закръжи с тежка стъпка и като не спираше да мърмори, направи чай в огромния меден чайник. Накрая сложи пред тях три чаши с размери на кофи, пълни с червеникаво-кафяв чай, и чиния с курабийки, твърди като камък. Хари беше много гладен и веднага посегна да си вземе една.

— Хагрид — плахо подхвана Хърмаяни, когато той също седна при тях на масата и се зае ожесточено да бели картофите, сякаш всяка от грудките му е причинила голяма лична злина, — наистина искахме да продължим да изучаваме грижата за магическите създания.

Хагрид пак изсумтя звучно. На Хари му се стори, че върху картофите са кацнали няколко сопола, и дълбоко в себе си беше доволен, че няма да останат за вечеря.

— Точно така, искахме — повтори Хърмаяни. — Но и тримата не успяхме да вместим часа в програмата.

— Да, бе, как не! — повтори Хагрид.

Чу се странно жвакане и всички се огледаха. Хърмаяни изписка, а Рон скочи от стола и заобиколи масата — да е по-далеч от голямата каца в ъгъла, която едва сега забелязаха. Беше пълна с някакви подобия на червеи — бяха слузести, бели и дълги към педя и половина и се гънеха.

— Това какво е, Хагрид? — попита Хари, като се постара да изглежда по-скоро заинтригуван, отколкото погнусен, но все пак остави курабийката.

— Огромни личинки — обясни Хагрид.

— И какво ще се излюпи от тях? — неспокойно попита Рон.

— Нищо — рече Хагрид. — Взел съм ги да храня Арагог.

И най-неочаквано той се разплака.

— Хагрид! — извика Хърмаяни, после скочи, заобиколи бързо масата — само че не от страната на кацата с червеите, откъдето беше по-близо — и прегърна Хагрид през тресящите се рамене. — Какво има?

— Ами… ами той… — захълца Хагрид и избърса с престилката бръмбаровочерните си очи, откъдето бяха рукнали сълзи. — Арагог… май ще умре… през лятото се разболя… и не се оправя… направо не знам к’во ще правя, ако… ако той… заедно сме от толкова време…

Хърмаяни го потупа по рамото — изобщо не се сещаше какво да каже. Хари я разбираше. Знаеше, че Хагрид подарява на разни разлютени змейски бебета плюшени мечета, беше го виждал да пее гальовно на огромни скорпиони със смукала и жила, да се опитва да вразуми онзи грубиян великан, природения си брат, но тази вероятно беше най-неразбираемата от всичките му приумици със страшилища и чудовища — грамадният говорещ паяк Арагог, който живееше някъде в дебрите на Забранената гора и от когото те с Рон се бяха отървали на косъм преди четири години.