Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Как смееш, Потър, да прилагаш срещу мен собствените ми заклинания? Именно аз съм ги измислил… аз, Нечистокръвния Принц! А ти ги насочваш срещу мен точно както отвратителния си баща! Не, няма да стане… Не!

Хари се метна да грабне магическата си пръчка, но Снейп я стрелна с магия и тя отхвърча още няколко крачки нататък в мрака, извън полезрението му.

— Тогава ме убий — подкани задъхан Хари, който не изпитваше никакъв страх, само гняв и презрение. — Убий ме, както уби него, страхливецо…

— НЕ МЕ… — изврещя Снейп и лицето му рязко стана безумно, нечовешко, сякаш бе изпитал болка колкото скимтящото и виещо куче, хванато като в капан в горящата къща зад тях. — … НАРИЧАЙ СТРАХЛИВЕЦ!

И той разсече с магическата си пръчка въздуха, Хари усети как през лицето го шибва като с камшик нещо нажежено до бяло и се строполи по гръб на земята. Пред очите му заиграха светли петна и за миг момчето остана без въздух, после чу някъде отгоре плясък на криле и нещо грамадно закри звездите: Бъкбийк беше връхлетял върху Снейп с насочени към него остри като бръснач нокти и той залитна назад.

Хари успя криво-ляво да заеме седнало положение и макар че още му се виеше свят от последния допир със земята, видя как Снейп тича колкото му крака държат, а огромният звяр удря с криле подире му и пищи пронизително, както Хари не го беше чувал никога дотогава…

Изправи се с усилие и се огледа замаяно за магическата си пръчка с надеждата пак да успее да подгони Снейп, но още докато опипваше с пръсти тревата и хвърляше встрани клонките, знаеше, че вече е твърде късно — и наистина щом намери пръчката, се обърна, но видя само хипогрифа, който кръжеше над портата: Снейп беше успял да се магипортира точно зад пределите на училището.

— Хагрид! — пророни все така зашеметен Хари и се огледа. — ХАГРИД!

Тръгна със залитане към горящата къща точно когато от пламъците изникна огромен силует, който носеше на гръб Фанг. С възглас на благодарност Хари се свлече на колене: трепереше неудържимо, цялото тяло го болеше, при всеки дъх, който си поемаше, го прорязваше остра болка.

— Добре ли си, Хари? Добре ли си? Кажи нещо, Хари…

Над него плаваше грамадното космато лице на Хагрид, затулило звездите. Хари долови миризмата на изгоряло дърво и на кучешка козина, протегна ръка и усети как успокоително топлото и живо тяло на Фанг трепери до него.

— Добре съм — отговори запъхтян. — А ти?

— То се знай, че съм добре… мен таквиз дреболии не могат да ме довършат.

Хагрид хвана Хари под мишниците и го вдигна с такава сила, че краката му мигом се отлепиха от земята, после отново го пусна, но прав. Хари забеляза, че по бузата на великана се стича вадичка кръв, струяща от дълбоката рана под окото, което бързо се издуваше.

— Трябва да изгасим къщата ти — подкани Хари, — заклинанието е „Агуаменти“…

— Знаех си аз, че е нещо таквоз — смотолеви Хагрид и като вдигна тлеещия си розов чадър на цветя, каза: — Агуаменти!

От върха на чадъра блъвна мощна струя вода. Хари вдигна ръката си с магическата пръчка, която сякаш беше от олово, и също промълви:

— Агуаменти!

Двамата с Хагрид обливаха с вода къщата, докато не угасиха и последното пламъче.

— Е, пораженията не са толкоз страшни — след няколко минути заяви обнадежден Хагрид, докато оглеждаше пушещите развалини. — Дъмбълдор ще я оправи за нищо време…

Хари усети как от звуците на името в стомаха го прониза пърлеща болка. В тишината и покоя го плисна ужас.

— Хагрид…

— Когато ги чух, тъкмо връзвах краката на двама съчковци — обясни натъжен Хагрид, без да сваля втренчен поглед от опустошената си къщурка. — Сигур са изгорели като борина, клетите…

— Хагрид…

— Ама к’во се е случило, Хари? Видях ги смъртожадните да търчат насам откъм замъка, но да го ’земат мътните — к’во диреше с тях Снейп? И къде се запиля, гонеше ли ги?

— Той… — Хари се прокашля, гърлото му беше пресъхнало от паниката и пушека. — Хагрид, той уби…

— Убил ли? — повтори високо Хагрид и се взря надолу в Хари. — Снейп е убил? К’ви ги приказваш, Хари?

— Дъмбълдор — отговори той. — Снейп уби… Дъмбълдор.

Хагрид само го погледна, а върху малката част от лицето му, която се виждаше, се изписаха объркване и неразбиране.

— К’во Дъмбълдор, Хари?

— Мъртъв е. Снейп го уби…

— Ама бива ли да говориш тъй! — скастри го Хагрид. — Снейп бил убил Дъмбълдор… ама че дрънканици, Хари! Що приказваш таквиз неща?

— Видях го с очите си.