Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Не може да бъде!

— Какво?

— Нима смяташ, че тя е била Нечистокръвната?… О, не ме разсмивай!

— Защо да не е тя? В магьосническия свят, Хари, няма истински принцове. Това е или прякор, или измислена титла, която някой си е сложил, но може и да е истинско име, нали? Не, чуй ме! Ако баща й, да речем, е бил магьосник с фамилно име „Принц“, а майка й е била мъгълка, тя преспокойно би могла да бъде „нечистокръвната Принц“!

— Да, много изобретателно, Хърмаяни, няма що…

— А защо не! Може би се е гордеела, че е наполовина Принц!

— Виж какво, Хърмаяни, мога да ти кажа, че това изобщо не е било момиче.

— Истината е, че според теб едно момиче не може да бъде толкова умно — кипна Хърмаяни.

— Не може да съм край теб вече пет години и да не смятам момичетата за умни! — отвърна Хари, жегнат от думите й. — Съдя от начина, по който е писал. Просто знам, че Принца е бил момче, усещам го. Това момиче няма нищо общо. Между другото, откъде взе вестника?

— От библиотеката — обясни Хърмаяни, както би могло да се очаква. — Там, горе, се пази цяла колекция от „Пророчески вести“. Е, ако успея, ще изровя още нещо за Айлийн Принц.

— Щом ти доставя удоволствие — тросна се Хари.

— Да, доставя ми — каза Хърмаяни. — И първото място, където ще проверя — изстреля тя вече след като отиде при отвора в портрета, — е архивът с награди за отвари!

Известно време Хари гледа свъсен подире й, сетне продължи да съзерцава притъмняващото небе.

— Просто не може да преглътне, че си станал по-добър от нея по отвари — отбеляза Рон и отново се зачете в „Хиляда магически билки и плесени“.

— Нали не ме смяташ за луд, задето искам да си прибера учебника?

— Разбира се, че не — увери го убедено Рон. — Той… този Принц е бил гений… ако не беше драснал онова за безоара… — Той прокара многозначително пръст пред гърлото си. — Нямаше да доживея да го обсъждам, нали? Далеч съм от мисълта, че проклятието, което си приложил на Малфой, е чудесно…

— Аз също — побърза да уточни Хари.

— Но той се оправи, нали? За нула време отново е на крака.

— Да — потвърди Хари и всичко беше истина, но още го мъчеха леки угризения на съвестта. — Благодарение на Снейп…

— Тази събота пак ли ще изтърпяваш наказание при Снейп? — продължи Рон.

— Да, и следващата, и по̀ следващата — въздъхна Хари. — И ми намеква, моля ти се, че ако до края на срока не подредя всички кашони, ще продължим и догодина.

Тези наказания му се виждаха особено досадни, защото му ядяха и без това ограниченото време, което можеше да прекарва с Джини. Напоследък всъщност често се питаше дали Снейп не го знае, понеже го държеше до все по-късно и му подмяташе, че пропуска хубавото време и различните възможности, които то предлага.

Хари беше изтръгнат от тези горчиви размисли, когато до него изникна Джими Пийкс, който държеше пергаментов свитък.

— Благодаря, Джими… ей, от Дъмбълдор е! — възкликна развълнувано Хари, разгъна пергамента и го прегледа. — Вика ме да отида незабавно в кабинета му!

Двете момчета се спогледаха.

— Леле! — прошепна Рон. — Смяташ ли… дали не е намерил…

— Най-добре е да отида и да разбера, нали? — рече Хари и скочи на крака.

Изхвърча от общата стая, понесе се като вихър по коридора на седмия етаж и там не подмина никого, освен Пийвс, който профуча в обратната посока, като по стар навик замери Хари с парчета тебешир и се изкиска, понеже заобиколи защитното му заклинание. После Пийвс се скри и в коридорите стана тихо: до вечерния час имаше само петнайсет минути и повечето ученици се бяха прибрали по общите стаи.

Точно тогава Хари чу писък и трясък. Спря като закован и се ослуша.

— Как… смееш… оооооох!

Шумът идваше от коридор наблизо, затова Хари извади магическата си пръчка, завтече се натам и като сви на бегом на поредния ъгъл, видя професор Трелони, която се беше проснала на пода, главата й бе покрита с един от многобройните й шалове, а до нея имаше няколко бутилки шери, едната счупена.

— Професоре…

Хари забърза към професор Трелони и и помогна да се изправи на крака. Някои от лъскавите нанизи мъниста се бяха заплели в очилата й. Тя изхълца силно, оправи си с потупване косата и се надигна, като се хвана за услужливата ръка на Хари.

— Какво е станало, професоре?

— Хич и не питай! — изписка тя. — Разхождах си се аз и осмислях едни черни прокоби, които току-що бях видяла…

Но Хари не я слушаше особено внимателно. Току-що беше забелязал къде стоят: отдясно беше гобленът с троловете балетисти, а отляво — гладката непробиваема дълга каменна стена, зад която беше скрита…