Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Професоре, в Нужната стая ли се опитвахте да проникнете?

— Знамения, които чудотворно ми бяха разкрити… моля?

Тя изведнъж се сепна.

— Нужната стая — повтори Хари. — В нея ли се опитвахте да влезете?

— Аз такова… сега научавам, че и учениците знаят за…

— Не всички ученици — поправи я Хари. — Но какво се е случило? Изпищяхте… сякаш от болка…

— Ами аз… — изломоти професор Трелони, като притегли шаловете, сякаш да се защити, и погледна надолу към Хари с невероятно увеличените си очи. — Възнамерявах да… да оставя на съхранение в Стаята някои… някои лични вещи…

Сетне промърмори нещо за някакви „гнусни обвинения“.

— А, това ли било! — рече Хари и погледна бутилките шери. — Но не успяхте да влезете вътре и да ги скриете?

Видя му се много странно — стаята все пак се беше отворила за него, когато той бе решил да скрие учебника на Нечистокръвния принц.

— О, как да не съм успяла да вляза, влязох! — възрази професор Трелони и изгледа стената на кръв. — Но там вече имаше някой.

— Имало е някой ли?… Кой? — поиска да узнае Хари. — Кой беше вътре?

— Нямам представа — отговори професор Трелони, постъписана от настойчивостта му. — Влязох в Стаята и чух глас, какъвто там не е имало никога, през всичките години, откакто крия… откакто използвам стаята де.

— Глас ли? И какво каза гласът?

— Не знам да е казвал нещо — рече професор Трелони. — Той… вряскаше.

— Вряскаше?

— От радост — кимна жената.

Хари я зяпна.

— Мъжки ли беше гласът или женски?

— Бих изказала предположението, че беше мъжки — обясни професор Трелони.

— И беше щастлив?

— Много щастлив — подсмъркна професор Трелони.

— Сякаш ликува ли?

— Определено.

— И после…

— И после аз извиках „Кой е?“

— Не можеше ли да разберете, без да питате? — учуди се Хари донякъде разочарован.

— Вътрешното ми око — заяви с достойнство професор Трелони и оправи шаловете си и множеството нанизи проблясващи мъниста — беше насочено към дела, които са много далеч от земните селения на вряскащите гласове…

— А, така значи — побърза да я прекъсне Хари, защото се беше наслушал за Вътрешното око на професор Трелони. — И гласът каза ли кой е там?

— Не, не каза — отвърна жената. — Всичко потъна в непрогледен мрак и след миг бях изхвърлена с главата напред от Стаята!

— Не видяхте ли, че ще се случи точно това? — не се сдържа да попита Хари.

— Не, не видях, нали ти обясних, вътре се спусна непрогледен мрак…

Тя замълча и го изгледа подозрително.

— Според мен е най-добре да се оплачете на професор Дъмбълдор — предложи Хари. — Той трябва да знае, че Малфой ликува… исках да кажа, че някой ви е изхвърлел от Стаята.

За негова изненада след това предложение професор Трелони се изпъчи и погледна високомерно.

— Директорът даде да се разбере, че предпочита по-малко посещения от моя страна — заяви тя ледено. — Не съм човек, който ще натрапва присъствието си на хора, неспособни да го оценят. Щом Дъмбълдор предпочита да не се вслуша в предупрежденията на картите… — Костеливата й ръка се впи в китката на Хари. — Отново и отново, както и да ги редя… — И тя със замах извади изпод шаловете си една карта. — Поразената от гръм кула — пошушна жената. — Беда. Злочестини. От ден на ден надвисват все повече…

— А, това ли било! — рече отново Хари. — Ами… въпреки това смятам, че трябва да кажете на Дъмбълдор за гласа и как се е спуснал мрак, а вас са ви изхвърлили от Стаята…

— Така ли смяташ? — Професор Трелони се замисли, но Хари долови, че й се иска да разкаже отново за малкото си премеждие.

— Тъкмо съм тръгнал при него — уточни момчето. — Вика ме. Можем да отидем заедно.

— О, добре, щом е така! — усмихна се професор Трелони. Наведе се, грабна бутилките от шери и ги натика най-безцеремонно в голямата синьо-бяла ваза в една ниша наблизо. — Липсваш ми в часовете, Хари — допълни сърцераздирателно учителката, когато двамата тръгнаха заедно. — Никога не си имал дарба за пророк… но беше прекрасен обект…

Хари не отговори, беше се чувствал ужасно като обект на несекващите предсказания на професор Трелони за скорошна гибел.

— Опасявам се — продължи тя, — че крантата… пардон, кентавърът, не разбира нищичко от гледане на карти. Попитах го като пророчица пророк дали и той не е доловил далечните вибрации на надвисналото бедствие. Но той само дето не се изсмя. Представяш ли си? — подвикна доста истерично професор Трелони и Хари усети силната миризма на шери, макар че бутилките вече бяха останали далеч. — Конят може би е чул да се говори, че не съм наследила способностите на прапрабаба си. Завистниците от години сеят такива слухове. Знаеш ли, Хари, какво казвам на такива хора? Щеше ли Дъмбълдор да ме пусне да преподавам в това велико училище, толкова години да ми оказва такова голямо доверие, ако не се бях доказала пред него?