Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Усещането е страхотно — отдаде се на спомени Рон. — Имаш чувството, че ти върви като по вода.

— Какви ги дрънкаш? — засмя се Хърмаяни. — Ти изобщо не си пил от отварата!

— Да, но си мислех , че съм пил — напомни Рон, сякаш обясняваше очевидни неща. — Все същото е…

Току-що бяха видели, че Слъгхорн влиза в Голямата зала, и понеже знаеха, че той обича да се храни дълго, поостанаха в общата стая: планът беше Хари да отиде в кабинета на Слъгхорн, след като му остави известно време да се върне там. Щом слънцето се сниши до върхарите на дърветата в Забранената гора, тримата решиха, че моментът е дошъл, увериха се, че Невил, Дийн и Шеймъс са в общата стая, и се промъкнаха в момчешката спалня.

Хари взе от дъното на куфара навитите на клъбце чорапи и извади от тях малката лъскава стъкленичка.

— Я да опитаме!

И той надигна шишенцето и отпи внимателно премерена глътка.

— Как е? — прошепна Хърмаяни.

За миг Хари не отговори. После бавно, но сигурно го заля вдъхновяващото усещане за неизчерпаеми възможности и му се стори, че е способен на всичко, на абсолютно всичко… че не само е в състояние да получи спомена на Слъгхорн, но и че това е съвсем лесно…

Изправи се усмихнат, преливаше от самоувереност.

— Страхотно! — рече той. — Наистина е страхотно. И така… отивам при Хагрид.

— Какво? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни с ужас.

— Не, Хари… длъжен си да отидеш при Слъгхорн, не помниш ли? — попита Хърмаяни.

— Не, отивам при Хагрид — оповести уверено той. — Нещо ми подсказва, че трябва да отида при него.

— Нещо ти подсказва, че трябва да погребваш някакъв си грамаден паяк? — изуми се Рон.

— Да — потвърди Хари и извади от чантата си мантията невидимка. — Имам чувството, че тази вечер трябва да бъда точно там, нали се досещате?

— Не, не се досещаме — казаха пак в хор Рон и Хърмаяни, и двамата вече доста разтревожени.

— Това е точно Феликс Фелицис, нали? — рече притеснена Хърмаяни и вдигна стъкленичката да я огледа на светлината. — Да не би да имаш още едно шишенце, пълно… и аз не знам с какво…

— С екстракт за безумие — подметна Рон, докато Хари се замяташе с мантията невидимка.

Той се засмя, от което Рон и Хърмаяни се разтревожиха още повече.

— Имайте ми вяра — успокои ги Хари. — Знам какво правя… или поне Феликс знае — допълни и уверено се запъти към вратата.

Покри и главата си с мантията невидимка и заслиза по стълбите, а Рон и Хърмаяни забързаха след него. В долния край на стълбището Хари се шмугна през отворената врата.

— Какво правиш там горе с тая? — изписка Лавендър Браун, която гледаше от общата стая право през Хари към Рон и Хърмаяни, когато те излязоха заедно от момчешката спалня.

Хари чу как Рон изпелтечи нещо зад него и се стрелна през стаята, за да избяга по-далеч от тях.

Не беше трудно да мине през дупката в портрета: когато се приближи, през нея се прекачваха Джини и Дийн и Хари се провря между двамата. Без да иска, закачи Джини.

— Много те моля, Дийн, не ме бутай — рече тя подразнена. — Постоянно го правиш, мога да мина и сама…

Портретът се завъртя и се затвори след Хари, но той успя да чуе как Дийн троснато отговаря на Джини… от което въодушевлението му нарасна още повече. Продължи нататък през замъка, без да се налага да внимава, защото не срещна никого по пътя си, което не го изненада ни най-малко — тази вечер той беше най-големият късметлия в „Хогуортс“.

Нямаше представа защо му се струва, че ще стори добре именно като отиде при Хагрид. Отварата сякаш осветяваше само по няколко крачки от пътя му и той не виждаше крайната цел, не виждаше къде във всичко това се вписва Слъгхорн, но знаеше, че трябва да постъпи именно така, ако иска да се сдобие със спомена. Стигна във входната зала и видя, че Филч е забравил да заключи предната врата. Грейнал, Хари я отвори с рязко движение, вдъхна от чистия въздух с мирис на трева и слезе в здрача по стълбите.

Вече на последното стъпало му хрумна, че по пътя към Хагрид ще бъде прекрасно да мине през зеленчуковите лехи. Не че му бяха на път, но Хари разбираше ясно, че това е приумица, която трябва да изпълни, ето защо тутакси насочи краката си към зеленчуковата градина, където с удоволствие и без особена изненада видя, че професор Слъгхорн си приказва с професор Спраут. Хари се спотаи зад нисък каменен зид: чувстваше се в мир със света и не се смути ни най-малко, че подслушва чужд разговор.

— Наистина съм ти признателен, Помона, че отдели от времето си — рече благовъзпитано Слъгхорн. — Повечето специалисти са единодушни, че въздействието е най-силно, ако го берем по здрач.