Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Той отново се разрида, а Хари пак се зае да го потупва по лакътя и спокойно каза (защото отварата му подсказа, че трябва да стори точно това):

— Хагрид, докато идвах насам, ме срещна професор Слъгхорн.

— Да не си загазил, а? — погледна го тревожно великанът. — Знам, вечерно време не бива да излизаш от замъка, аз съм виновен…

— Не, не, щом чу закъде съм тръгнал, той каза, че също щял да намине да отдаде последна почит на Арагог — обясни Хари. — Май отиде да се преоблече в по-подходящи дрехи… каза, че щял да донесе и няколко бутилки, да пийнем в памет на Арагог…

— Тъй ли? — възкликна учуден, но и трогнат Хагрид. — Бре, много мило от негова страна, а и дето няма да те издаде. Никога досега не съм си имал ’земане-даване с Хорас Слъгхорн… ама въпреки туй ще дойде да се сбогува с Арагог… Бре… на Арагог щеше да му хареса…

Хари си каза наум, че ако има нещо у Слъгхорн, което Арагог би харесал, това са изобилните количества вкусна плът, които щеше да му предостави. После отиде на задния прозорец на къщурката и пред очите му се разкри страховита гледка — грамадният мъртъв паяк, който лежеше отвън по гръб с вирнати преплетени крака.

— Тук ли ще го погребем, Хагрид, в градината ти?

— Рекох си да е точно зад лехата с тиквите — обясни сподавено Хагрид. — Вече съм изкопал… гроба. Е, ще кажем някоя и друга добра дума за него… щастливи спомени де…

Гласът му затрепери и заглъхна. На вратата се почука и великанът се обърна да отвори, като пътем се изсекна в огромната си захабена носна кърпа. Слъгхорн побърза да влезе — носеше няколко бутилки и беше със строга широка черна вратовръзка.

— Хагрид — подхвана той гърлено и покрусено, — моите съболезнования за тежката загуба!

— Много мило — пророни Хагрид. — Благодаря ти! А, да, благодаря и дето не си наказал Хари…

— И през ум не би ми минало — отвърна Слъгхорн. — Тъжна вечер, тъжна вечер… къде е клетото създание?

— Ей там отвънка — рече с треперлив глас Хагрид. — Е… ще го погребем ли?

Тримата излязоха в градината отзад. Луната проблясваше бледо през дърветата, а лъчите й се сливаха със светлината, плиснала се от прозореца на Хагрид, и падаха върху тялото на Арагог, положено на ръба на дълбока яма до триметрова купчина току-що изкопана пръст.

— Великолепно! — рече Слъгхорн, докато се приближаваше до главата на паяка, където осемте мътнобели очи се бяха изцъклили невиждащо в небето и двете огромни извити щипки проблясваха безжизнено на лунната светлина.

На Хари му се стори, че чува подрънкване на бутилки, когато Слъгхорн се надвеси над щипките явно за да разгледа грамадната космата глава.

— Не ’секи оценява колко са красиви — рече Хагрид на гърба на Слъгхорн и от ъгълчетата на обрамчените му с бръчки очи пак се застичаха сълзи. — Не знаех, Хорас, че се интересуваш от твари като Арагог.

— Да се интересувам ли? Драги ми Хагрид, аз направо благоговея пред тях — отвърна Слъгхорн и се дръпна от тялото. Хари видя как една проблясваща бутилка изчезва под наметалото му, но Хагрид, който непрекъснато си бършеше очите, не забеляза нищо. — Е, ще преминем ли сега към погребението?

Хагрид кимна и пристъпи напред. Със страшно пъшкане вдигна на ръце гигантския паяк и го претърколи в тъмната яма. Той се удари с доста зловещо пращене в дъното. Хагрид пак се разплака.

— На теб, разбира се, ти е тежко, ти си го познавал най-добре — отбеляза Слъгхорн, който точно като Хари стигаше едва до лакътя на великана, но въпреки това го потупа. — Дали да не кажа няколко думи?

Хари си помисли, че Слъгхорн сигурно е източил от Арагог доста големи количества висококачествена отрова, защото се подсмихваше самодоволно, когато отиде в края на ямата и подхвана бавно и внушително:

— Сбогом, Арагог, цар на всички паяци!… Онези, които те познаваха, никога няма да забравят дългото ти вярно приятелство! Тялото ти на тлен е подвластно, ала духът ти ще пребъде сред тихите, забулени с паяжина кътчета в твоя горски дом. Блажени да бъдат многооките ти потомци и дано човеците, твои приятели, намерят утеха след тежката загуба, която понесоха!

— Туй… туй… беше много красиво! — ревна Хагрид и като се свлече върху купчината пръст, се разплака още по-безутешно.

— Успокой се, успокой се — рече му Слъгхорн и замахна с магическата си пръчка, при което огромната купчина пръст се издигна във въздуха, после падна с приглушен грохот върху мъртвия паяк и образува гладка могилка. — Хайде да влезем и да пийнем. Мини от другата му страна, Хари… а така… хайде, Хагрид… браво на теб!