Назначението бе огромна чест, за която Сано не бе и мечтал, но след преместването в крепостта се откъсна от света и от близките си и попадна сред водовъртеж от нови лица, объркващи правила и странни ритуали. Промените в живота му не свършиха дотам. Баща му, чието здраве бе разклатено от години, почина само петнайсет дни след като синът бе напуснал родния дом. На смъртното си ложе старецът остави следната заръка:
— Сине мой… обещай… — пресекливият глас заглъхна до шепот. — Обещай ми, че… ще служиш добре на своя господар… Ще бъдеш живо въплъщение на… Бушидо…
Бушидо — Пътят на воина, строгият кодекс на дълга, честта и подчинението, определящ поведението на самурая в бой и в мирно време.
— Да, татко, обещавам — отвърна Сано, твърдо решен да се бори и да калява духа си съобразно с каноните на Бушидо. — Моля те, сега си почивай и не говори повече.
Но баща му продължи:
— Висшата цел на един самурай е… да извърши подвиг… от смелост и вярност… подвиг, с който да възхити и приятели, и врагове, и да накара господаря си да скърби за смъртта му… А също и да прослави името на рода си, за да го запомнят идните поколения…
— Обещавам! — Сано с мъка сдържа сълзите си. Още от дете знаеше наизуст уроците на Бушидо, с които баща му го бе възпитавал. Стисна силно ръката на стареца в наивното желание чисто физически да попречи на смъртта да го отведе. — Татко, обещавам, че ще осигуря на името ни почетно място в историята!
Доволен, баща му се отпусна и склопи очи.
За Сано кончината на баща му сякаш унищожи смисъла на живота му, връзката с предците, от която произлизаха силата и смелостта му, вътрешният му компас, който сочеше вярната посока. Крепеше го единствено вярата, че като сосакан ще разполага с безброй възможности да изпълни желанието на баща си.
Сега, два месеца по-късно, Сано вече не се и надяваше, че някога ще може да удържи дадената дума. Откакто живееше в крепостта Едо, шогунът напълно го пренебрегваше — срещаха се само на официални церемонии. Обратно на очакванията му, работата на сосакан не бе свързана с търсене на истината, с бойни подвизи или общественозначими проблеми, а с целодневно ровене в документацията и архивите на замъка. Единствената връзка с Бушидо бяха тренировките по бойни изкуства. Може би му бе писано да си остане безименен дребен бюрократ в управлението на Токугава…
— Готови! Прицел!
Гласът на сенсея прекъсна мислите му. Упражнението приключваше. Чувстваше се безкрайно изтощен, всяка фибра от тялото му пищеше от болка. С последно усилие вдигна лъка си и внимателно нагласи стрелата.
— Огън!
Сано отпусна тетивата и заплува към брега. Вече нямаше сили да се тревожи дали е уцелил сламената мишена. Пък и какво значение имаше, щом нямаше изгледи да спечели вечна слава за своята фамилия. Подгизнал и треперещ, изпълзя на чакълестия бряг и остана да лежи неподвижно по гръб със затворени очи. Скоро дочу приближаващи се стъпки. Някой застана при нозете му и затули слънцето. Сано смъкна маската и се надигна. Видя двама от висшите служители на шогуна в пищни роби от цветна коприна. Те го гледаха с нескрито презрение:
— Сосакан сама 3 3 Сама (яп.) — господар. Използва се при учтиво обръщение към вишестоящ — Б.ред.
? — иронично попита единият.
Сано с усилие се изправи на крака.
— Да? — от шлема и бронята му се оцеждаше вода.
— Шогунът заповяда незабавно да се явите в личния му театър Но 4 4 Жанр в японския театър — Б.ред.
! — каза другият.
Сърцето на Сано заби учестено. Най-накрая, след два месеца мълчание, Токугава Цунайоши желаеше да го види.
— Каза ли защо? — попита той нетърпеливо.
Двамата служители поклатиха отрицателно глава, после се обърнаха и си тръгнаха.
Сано припряно смъкна бронята си, свали мокрите дрехи, изплакна се с чиста вода и бързо навлече всекидневното си облекло — черна туника с фамилния герб, изобразяващ четири вплетени един в друг летящи жерава, и тъмночервеното кимоно със златната щампа на Токугава — трилистна ружа. Накрая втъкна двата меча в пояса си.
Най-после шогунът ще му възложи поръчение, с което Сано ще успее да изпълни клетвата към баща си! Най-после ще захвърли скучната архиварска работа и ще се заеме с истински подвизи! Сърцето му тръпнеше в радостно очакване.
По пътя към вътрешния двор на крепостта той хвърли поглед към мишените. Другите вече бяха събрали стрелите си. Бе останала само неговата — стърчеше от тревата на цяла ръка разстояние от целта. Това далеч не изглеждаше добро предзнаменование…
Читать дальше