Лора Роуланд - Бундори

Бундори. Неговият боен трофей.

В крепостта Кийосу вечерният бриз развява флаговете под аления диск на залязващото слънце. Отекват удари на бойни барабани. Горящи факли осветяват мястото, където седи владетелят Ода Нобунага, заобиколен от коленичилите пред него генерали. Зад тях, подредени по чин, коленичат воините. Владетелят Ода кимва тържествено и церемонията започва.

Откъм укреплението тръгва шествие от самураи — всеки носи по една отсечена глава, която поставя в нозете на своя господар, покланя се и се връща за нова. Преследвачът е четвърти поред. Едва сдържа ликуването си. Днес той се отличи в боя, посече със собствените си ръце четирийсет вражески воини. Наградата му — почетно място в шествието и лично признание от господаря.

„Това е само началото. После ще стана командир, а след това — генерал, мечтае си той в опиянение. А дойде ли краят, ще умра славно в битка, поднасяйки на своя господар върховната дан на почит — живота си.“

Негов ред е да мине пред владетеля Ода. Изправен, вперил поглед право пред себе си, той пристъпва напред, протегнал в изпънатите си ръце своя трофей — бундори.

Навън мъглата се бе сгъстила, а дъждът продължаваше. Приведен под тежестта на голямата кошница на гърба си, Преследвачът бързаше по пустите улици към мястото, което бе избрал за своя скъп трофей.

— По-бързо, прибирай се! — провикна се към него нощният страж при една от портите. — Време е да затваряме.

Преследвачът не отвърна. Бързаше да остави бундори там, където всеки да го види и да научи за подвига му. Рискуваше някой от пазачите да се усъмни и да го спре, но не чувстваше безпокойство или страх — само копнеж да довърши започнатото.

Ловко се покатери върху покрива на някакъв дюкян точно до една от високите дървени наблюдателници против пожар. Отвори кошницата и извади главата. В съзнанието му звучаха победни песни и тържествен барабанен звън. Той внимателно постави главата върху дървената поставка и стори дълбок поклон:

— Почитаеми владетелю Ода — шепнеше Преследвачът, изпълнен с неописуемо задоволство. — Моля, приемете моя пръв дар за вас.

После метна кошницата на рамо и се спусна обратно на улицата. Вдигна високо глава и пое към къщи. Чувстваше се тъй, сякаш бе посякъл не просто онзи немощен старец, а цял легион вражески воини…

В голямото езеро на тренировъчния терен за бойни изкуства в крепостта Едо Сано Ичиро блъскаше яростно с крака във водата, мъчейки се да се задържи на повърхността. Двата меча и пълното бойно снаряжение — туника и предпазители за раменете, ръцете и краката от кожа и метални плочки, шлем и маската — застрашаваха да го повлекат към дъното. В лявата си ръка държеше лък, а в дясната — стрела. Дробовете му се издуваха до пръсване от усилие. Около него плуваха други самураи, пак васали на шогуна Токугава Цунайоши. Тазсутрешната тренировка симулираше сражение в езеро и от другия край на водоема към тях приближаваха „врагове“ на коне. Водната повърхност кипеше. Огромна вълна, замърсена от тиня и конски изпражнения, заля Сано и проникна с бълбукане в шлема и маската му. Той престана да диша, изплю се и едва успя да си поеме дъх, преди да го връхлети следващата.

— Ей, ти! — провикна се сенсеят от брега. Дългият му прът заблъска по шлема на Сано. — Дръж тялото изправено и краката изпънати. И стрелата да е суха! Мокри пера не летят право!

Събирайки сили, Сано се опита да изпълни нарежданията. Краката го боляха от напрежението; лявата му ръка — с незараснала рана от скорошно сражение, пулсираше; при всяко поемане на дъх усещаше ужасна болка. Замръзваше от студ. Пролетта все още не бе успяла да стопли леденото езеро. Докога щеше да продължава това мъчение?

Заблъска по-силно с крака и хвърли бърз поглед назад към двореца — пет ката внушителни варосани зидове, блестящи керемидени покриви и кули, устремени към синьото небе. Олицетворение на пълната и безпрекословна военна власт на Токугава. От два месеца живееше в замъка на шогуна, а все още не можеше да приеме, че това вече е и неговият дом. Не вярваше също, че невероятните събития, които го бяха довели тук, наистина се бяха случили.

Син на ронин — самурай без господар, преди Сано изкарваше прехраната си като инструктор в школата на баща си по бойни изкуства и като преподавател по история и литература. После, преди три месеца, чрез връзки на семейството получи поста на йорики — началник в силите на реда в Едо. Впоследствие изпадна в немилост, изгуби поста си и бе опозорен, защото продължи докрай да разследва заплетен случай на убийство, което всъщност прикриваше заговор за покушение срещу шогуна. В тежък бой с мечове успя да спаси живота на върховния си господар и така в негово лице Токугава Цунайоши се сдоби със сосакан — личен следовател за определени събития, обстоятелства и хора.