Лора Роуланд - Урагири

Суеверия на малограмотни селяни… или нещо повече?

— Снощи светлините видяха ли се пак? — попита Хирата, като се опитваше да ги свърже с бягството на варварина.

— О, да. И още много пъти през последните две години.

— Някой проследявал ли ги е?

— Ааа, не. Призраците убиват хора и изяждат сърцата им. Всички жители на града гледат да стоят далеч от пристанището, когато се появят светлините…

Глухият се намеси.

— Аз ще ти кажа какви са тези светлини, странниче. Това е магия, направена от един китайски свещеник. Игумен Лиу Юн, тъй се казва. Поддържа един храм за китайски моряци. Мрази холандците, и то много. Особено този, дето изчезна. Призовал е някакъв демон да го отвлече.

Споменаването на име засили интереса на Хирата. Възможно ли е този игумен да е отвлякъл Ян Спаен?

— Не е китайският игумен — възрази Лулата на висок глас.

— Той е, и още как! — заинати се Глухият.

Лулата се пресегна през Хирата и тупна Глухия с немощната си десница.

— Стар глупак такъв! Духът на мъртвите е отвлякъл варварина, а не Лиу Юн!

— Ох, не е тъй! Казвам ти, че е китайският свещеник.

Викове и тропот от тичащи нозе заглуши препирнята им. Хирата погледна нагоре по улицата и изстена. Забързани, задъхани и с пламнали лица към него се приближаваха двамата му телохранители. Униформите им бяха оплескани с яйчен жълтък и кал.

— Никъде няма да ходите без нас! — извика гневно върлинестият. — Заповед на губернатор Нагай!

Хирата се обърна към Лулата:

— Защо игумен Лиу Юн мрази холандския варварин? И къде може да го е отвел?

Но присъствието на войниците стресна старците и те не продумаха повече.

Хирата им благодари, плати на собственика и стана, леко обезкуражен. Не беше изключено тези странни слухове да отразяват някаква истина за Дешима. Тръгна нагоре по улицата между двамата стражи, като непрестанно кроеше как да им избяга.

Трябва да помогне на Сано да открие търговския директор Спаен. И да докаже самурайската си всеотдайност и вярност. Не бива да изоставя сегашния си господар, както бе сторил с предишния.

Когато патрулната лодка навлезе в пристанище Нагасаки, Сано забеляза, че тълпата войници на плажа бе нараснала. От всички посоки жителите на града се стичаха към едно място на пясъка, досами водата. Сано, Ийшино и екипажът на лодката се надвесиха над перилата, за да виждат по-добре.

— Какво става? Какво има? — запита преводачът, точейки врат.

Лодката спря на кея пред квадратната наблюдателна кула на бреговата охрана. На дългия пристан чакаха група служители. Мрачно предчувствие обзе Сано. Когато спряха лодката, той слезе първи от нея.

— Какво става там? — попита Сано. — Случило ли се е нещо?

Командирът на пристанищния патрул пристъпи напред и се поклони.

— Сосакан сама. Диренето на изчезналия варварин приключи. Мъртвото му тяло бе изхвърлено на брега.

— Махнете се от пътя! Пуснете ни да минем! — крещяха служителите от пристанищната охрана, за да си проправят път до мястото, където вълните бяха изхвърлили трупа на варварина.

Сано също се приближи, следван плътно от Ийшино. Началникът на отряда от стражи, които охраняваха трупа, пристъпи напред и се поклони на Сано:

— Оставихме тялото, както го намерихме — каза той притеснено.

В този момент Сано забеляза Хирата, съпровождан от двама стражи — единия нисък и с шкембе, другия дълъг и слаб като върлина. Междувременно пристигна и губернатор Нагай заедно с коменданта на Дешима Охира и още двамина самураи.

— Къде е тялото? — попита Нагай.

В отговор стражите се отдръпнаха и всички погледи се впериха в трупа на търговския директор Ян Спаен.

Варваринът лежеше по гръб върху мокрия пясък до самата вода. Квадратната му челюст, волевата брадичка и гърбавият нос издаваха каква мъжественост и сила е притежавал приживе. Но сега лицето бе бледо и безизразно; смъртта бе заличила всякакъв израз от очите. Раздалечените му устни разкриваха набъбнал език и два реда здрави зъби. Кичури от дългата му сламеноруса коса потрепваха на вятъра. Бе облечен единствено с черни, дълги до коленете панталони. Сано вдигна поглед към торса и изтръпна. По корема и гърдите зееха огромни рани. Най-ужасната се намираше точно под лявата му гръд, сякаш някакъв див звяр бе впивал зъби и нокти в това място. Виждаха се разкъсана розова плът и натрошена бяла кост. По раната бяха полепнали охлюви и малки раци. Над трупа с бръмчене кръжаха мухи, в косите му се бяха вплели водорасли. Но посегателството на природата не бе успяло да изтрие фрапиращите белези на човешка злост. Раните, тесни и чисти, ако не се смяташе зейналата дупка на гърдите, бяха нанесени с остър нож. Между тях кожата бе осеяна със синини в различни оттенъци на мораво, зелено и жълто. Вече избледнели червени резки опасваха китките и глезените, а вратът бе отекъл като от душене с верижка.