Игор Росоховатски - Гост

— Два пъти дълго и веднъж късо.

— Все пак запомнил си. И на това съм благодарна. — И сякаш случайно попита: — Михаил Дмитриевич казваше, че най-трудното за теб ще бъде влизането в подпространството. Каза, че могат да настъпят непредвидени изменения на личността. Това опасно ли е?

— Не много — сви рамене той. — Ще бъда в капсула. В нея няма да ми е трудно да извърша прехода.

— А какво ще ти е трудно?

На сигома се стори, че небето се е стоварило върху плещите му, че го притиска към земята и не му дава да направи последната крачка, за да прекрачи границата. Но си каза: „Не си присвоявай чужди заслуги, сигоме, като мислиш за границата. Нали вече отдавна си я преминал — още преди раждането си, още в човешките мечти, намерения, замисли, в нечие въображение, в нечия тъга и радост.

Поколения хора са вървели напред, всяко е преодолявало своите граници, всяко се е отказвало от нещо — от обитаваните места, от обичайния начин на живот, от остарелите идеи…

Най-сетне хората са се приближили до най-трудното. На някои дори се е струвало, че ще трябва да се откажат от самите себе си. Защото им е предстояло да преодолеят най-голямото ограничение на природата — само тогава се е откривал пътят към истинското могъщество. И те, хората, са направили това, прекрачили са границата и са успели да останат, каквито са. Този подвиг са подарили на тебе, като на син, който според създадения от човека ред трябва да надмине родителите си.

И са ти дали собствената си памет — по-силна и по-обширна от наследствената, заложена в гените, опакована в думи, цифри, формули, — дали са я на тебе, на своя син, за да достигнеш целта. И тази памет е станала твоя същност, двигател и компас…“

Сега Юрий беше сигурен: каквото и да стане, той ще направи своята крачка напред, ще придобие същото мъжество, същата самоотверженост, каквато са притежавали много от хората, известни нему. Мислеше си за най-ценното качество на човечеството, заключено и в тази позната, и непозната нему жена, която го гледа с очакване. Тя бе попитала: „Какво ще ти е трудно?“ И все още чака отговор на въпроса си.

И той отвърна:

— Винаги да бъда човек.

Аля пиеше чай със сладко от вишни и гледаше телевизия. Беше подложила под чинийката найлонова салфетка, за да не накапе със сладко покривката. Тънко нарязаното шуплесто сирене плачеше с безцветни сълзи, тя си бе препекла хрускави филийки.

Гледаше предаването „Живият свят“. Лицето на говорителя ту неестествено се източваше, ту се сплескваше. Нещо бе станало с блока за автоматично настройване. „Пак ще трябва да се обаждам в сервиза, ще стоя в къщи и ще чакам техника“ — тъжно си помисли тя и гребна с лъжичката от сладкото, за да се подслади.

Телефонът предупредително звънна и започна да надава трели.

Обаждаше се Таня, нейна приятелка, бивша колежка от университета.

— Нали знаеш, утре нашата група празнува десет години от завършването?

— Не мога да дойда — виновно каза Аля. — Трябва да чакам телевизионния техник.

— Я стига! — викна Таня с тон, който не търпеше възражения. — Знам ги аз тия „телевизионни техници“. Ама че затворничка, съвременна Солвейг! Още го чакаш, така ли? Само недей да лъжеш!

— Чакам го — като ехо откликна Аля.

— Напразно! Минаха не месеци, а години.

— Години…

— Жал ми е за тебе. Впрочем къде замина той? На Аляска ли? Ах, да, извинявай, там е мъжът на Анечка… А твоят? На Марс? Или по-далече? Много далече?

— Много — каза Аля. — Таня, благодаря ти за съчувствието. Знам, че го правиш от сърце…

— Добре поне, че знаеш — доволна измърмори Таня. — Ще ти разкрия една тайна: на утрешното празненство ще бъде Володка. Володка Петров. Помниш ли го? От първи курс се влюби в тебе. Представи си, още не е женен. Защити дисертация, получи степен, ще става доктор на науките. Само за работата си мисли. Често си спомня за тебе. Разширил се е в раменете, станал е още по-солиден, още по-интересен.

— Винаги е бил интересен. И външно — съгласи се Аля.

— Чудесно!

Аля си спомни как още в студентските години бяха дали на Таня прякора Ужес, което значеше „уредничка на женските съдби“.

— Обещах на Володка да те доведа. Разбра ли?

— Благодаря ти за грижите, но няма да дойда. Като видиш Володя, поздрави го — каза Аля и затвори телефона, без да чака отговор.

Разбира се, чаят бе изстинал и стана нужда да го затопля. Предаването „Живият свят“ свърши, започваше „Загадките на астрономията“.