Игор Росоховатски - Гост

Впрочем изпадам и в друга крайност. Нали в тътена на морските глъбини има основна повтаряща се нота. Нима не съм се убеждавал многократно, че дори зад твърде сложни постъпки на хората, привидно случайни и необясними, се крият съвсем определени подбуди? Те се оказаха не чак толкова много, във всеки случай не много повече от буквите на азбуката, с които хората съставят безброй думи.

Може би и във Вселената, ако я изследваме не само отвътре, а и отвън, ще успеем да открием няколко основни причини за развитието, главни стимули, и като се придържаме към тях като към пътеводни нишки в лабиринт, ще стигнем до един единствен отговор? Или пък нищо няма да излезе и като дърпам тези нишки, заприличвам на муха и още повече ще се оплета в паяжината на съмненията?“

Юрий се спря. Неочаквано почувства, че не може да направи нито крачка повече, толкова безсмислено му се стори всичко, с което се бе захванал. Събра цялата мощ на въображението си и се опита да види света такъв, какъвто ще бъде там, закъдето му предстоеше да отлети. Връз него се стовари парещо ледено безмълвие, чието безразличие добре си представяше. Страх смрази сърцето му. За пръв път се уплаши, че и там няма да намери отговор.

Нова мисъл го извади от вцепенението. Той неочаквано си спомни една от най-безпогрешните истини, подарени му от човечеството: „Спирането е смърт“ . Спомни си я и отново тръгна напред.

Вече напълно се бе овладял, когато забеляза патрулния и роботите, които отрязваха пътя му към водата.

На помощ им се притичаха други патрулни с роботите си.

След няколко минути Юрий беше обкръжен. Осем робота и четирима патрулни затвориха пръстена около него.

Откъм сградата, в която се намираше службата за насочване, бързаха няколко души.

— Юрий Юриевич, спрете! Трябва да поговорим! — извика по мегафона полковник Тарнов. Ала Юрий, сякаш не чуваше думите му, вървеше право срещу роботите от охраната, вървеше така, сякаш пред него нямаше нищо.

Роботите се спуснаха, размахаха клещите си, опитваха се да го издебнат, да го хванат, да го сграбчат в коравите си прегръдки. Но щом манипулаторът на робота се приближеше достатъчно близко до целта, някаква тайнствена сила го отблъскваше.

Странно зрелище! Юрий вървеше напред, без да забавя ход, а роботите отстъпваха заднишком и размахваха манипулаторите си във въздуха. Чуваше се скърцане и трясък — прешлените на манипулаторите не издържаха натоварването и се трошеха.

— Спрете, Юрий Юриевич, или ще ви унищожат! — предупреди полковник Тарнов.

И отново Юрий изобщо не реагира на думите му. Вървеше право към кораба.

Чу се истеричен вой на сирена. Хората хукнаха към бункерите. Най-близкият до Юрий робот от охраната извъртя рамо и протегна напред десния си горен манипулатор. И всички останали роботи, сякаш само това бяха чакали, също извъртяха рамене и протегнаха напред своите манипулатори със стиснати в тях лазери.

Юрий продължаваше да върви, като че ли не ги забелязваше. Но когато към него се стрелнаха рубиновите огнени нишки, по пътя им вече имаше защитно поле. То беше невидимо, само въздухът около Юрий сякаш се сгъсти и започна да вибрира.

Лумнаха пламъци, чу се грохот. Падаха прерязаните от лъчите мачти, телевизионни перископи и антени, рушеха се кули. Защитното поле бе отблъснало лъчите, бе ги отразило, както огледалото отразява слънчевата светлина. И те нанесоха удара си в обратна посока.

За щастие на хората задейства автоматичната система за безопасност на космодрума и горящите бункери се озоваха на долния етаж.

… Полковник Тарнов дойде на себе си в болничното легло. В стаята лежаха още няколко души, получили изгаряния. В тия болнични „дядо мразовци“ трудно можеха да се познаят Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич.

В стаята безшумно влезе един лекар. Той погледна показанията на датчиците, монтирани в леглото, докосна с прохладната си ръка челото на полковника и му каза:

— Искат да говорят с вас.

— Нека влязат — с мъка рече полковникът. Подпухналите устни не му се подчиняваха.

В стаята влезе Елбор Георгиевич. Срещнал въпросителният поглед на полковника, той каза:

— Не можа да излети. Ракетата беше повредена от огъня.

— Ще се върне…

— Така изглежда — съгласи се Елбор Георгиевич. — Ще се опитаме да го спрем. Но се убедихме, че е много трудно…

— Досегашните ви методи няма да помогнат — бързо каза Михаил Дмитриевич и се надигна в леглото.

— Вместо да давате съвети, по-добре си мълчете — възмутен изхриптя изпод бинтовете си Александър Николаевич.