Нора Робъртс - Тази нощ и завинаги

— Всеки ден. — Кейси долови копнежа й. Протегна се и докосна косите на Алисън. — Родителите ми загинаха, когато бях на осем. Той ме отгледа.

Очите на Алисън я гледаха много напрегнато.

— Липсваха ли ти?

— Понякога още ми липсват. — Все още я боли, помисли си Кейси. Чудя се дали някой от тях го знае. — За мен те винаги ще си останат млади и щастливи заедно. Така е по-лесно.

— Все се смееха — прошепна Алисън. — Спомням си ги как се смееха.

— Хубав спомен. Ще го пазиш завинаги. — Тук няма достатъчно смях, каза си наум и усети мигновен пристъп на гняв към Джордан. Но само мигновен. — Алисън прекъсна мислите на детето тя, — предполагам, че ще се обличаш за вечеря?

— Да, мадам.

— Моля те — усмихна се Кейси и поклати глава, — не ме наричай така. Кара ме да се чувствам на сто години. Казвай ми Кейси.

— Баба няма да одобри да наричам някой възрастен малкото му име.

— Въпреки това ме наричай Кейси, а аз ще се разбера баба ти, ако е необходимо. Защо не се качиш с мен да ми помогнеш да намеря нещо за обличане? Не искам да излагам фамилията Тейлър.

— Искате да ви помогна да си изберете дрехи? — зяпне я Алисън.

— Вероятно разбираш повече от мен — усмихна се Кейси и улови ръката й в своята.

Два часа по-късно Кейси застана на вратата на салона и огледа присъстващите.

Биатрис Тейлър седеше в креслото със златист брокат. Носеше черна коприна и диаманти. Скъпоценните камъни блестяха на ушите и врата й. Алисън беше на пианото и усърдно упражняваше подборка от творби на Брамс. Джордан стоеше на бара и смесваше мартини за аперитива.

Часът за семейството. Кейси направи гримаса. Спомни си вечерите с дядо си — смеха и споровете. Спомни си шумните хранения в колежа с разговорите, които се движеха от високо интелектуални до доста причудливи теми. Спомни си за често невъзможните за поемане храни по време на различните разкопки. Така ли те затварят парите? Или това е въпрос на избор?

Кейси изчака Алисън да се пребори и с последната нота и едва тогава влезе в стаята.

— Здравейте. Знаете ли, човек може дни наред да броди из това място, без да срещне друга жива душа.

— Мис Уайът! Трябваше само да позвъните на някой от персонала. Щяха да ви доведат в салона.

— О, няма нищо. Накрая все пак успях. Надявам се, че не съм закъсняла.

— Никак — отвърна Джордан. — Тъкмо започвам да правя коктейла. Какво ще кажеш за едно мартини? Или може би ще ми обясниш какво искаш да приготвим с тази текила?

— Значи си намерил? — Усмихна се и се приближи към него. — Много мило от твоя страна. Може ли аз да го забъркам? — пое бутилката от ръцете му. — Наблюдавай внимателно. Сега ще ти разкрия една стара, строго пазена тайна.

— Дядото на Кейси е доктор — неочаквано обяви Алисън.

Биатрис отклони вниманието си от двойката на бара към внучката си.

— Коя е Кейси, скъпа? — В тона й се долавяше сдържаме досада. — Някоя твоя съученичка ли?

Кейси погледна към Алисън и я видя как се изчервява.

— Аз съм Кейси, госпожо Тейлър — отвърна безгрижно. Трябва да му изстискаш хубава доза лимон — обърна се към Джордан и му демонстрира. — Помолих Алисън да ме нарича с малкото име, госпожо Тейлър. Ще го опиташ ли, Джордан? — Наля две чаши, без да изчака отговора му. Усмихна се на Биатрис, отпи и отново се извърна към Джордан. — Какво мислиш? Силничко е, а?

Джордан отпи, без да откъсва очи от нея.

— Възхитително. И доста неочаквано. — Тя тихичко се засмя, разбирайки, че говори за нея, а не за питието. Отново почувства, че трябва с усилие да овладее желанието си да докосне косите й. — Не обичаш ли да знаеш какво те очаква в живота?

— О, и таз добра, не! — моментално възкликна тя. — Искам да бъда изненадвана. Ти не обичаш ли изненадите, Джордан?

— Изобщо не съм сигурен — тихо отвърна той и допря ръба на чашата си до нейната. — За неочакваното, тогава. За настоящето.

Кейси изобщо не беше сигурна с какво се съгласява, по вдигна чашата си.

— За настоящето — повтори след него.

През следващите дни, Джордан се примири, че няма да може да работи спокойно с Кейси. Хари се оказа прав за едно — тя беше безспорен експерт в своята област. Беше също и смущаваща. В нея имаше някаква вибрираща чувственост, за която не правеше нищо, за да я подчертае. Рядко обличаше друго, освен съвсем обикновени всекидневни дрехи и почти никога не ползваше дори най-елементарна козметика.

Наблюдаваше я седнала на перваза на прозореца в кабинета му. Слънцето струеше в косите й. На тази светлина те изглеждаха като в картина на Тициан. Носеше свободни къси панталони и отново беше без обувки. На средния пръст на дясната си ръка имаше съвсем тъничка златна халка. Беше я забелязал и по-рано и се чудеше кой ли й я е дал и защо. Съмняваше се, че би си купил сама каквото и да е бижу. Просто не би се сетила.