Нора Робъртс - Тази нощ и завинаги

— Не, не сме стигнали до никакво споразумение. — Погледна го право в очите и в тях се прокрадна част от ранимостта й. — Не съм му казала.

— Не си му казала? — Това го порази повече от всичко останало. Просто не беше в характера й. — И кога възнамеряваш?

— Не възнамерявам. — Посегна за цигара и започна да я къса на малки парченца.

— Кейси, той има право да знае. Това е и негово бебе.

— Не — отново блеснаха очите й. — Бебето е мое. Бебето има права, аз също имам права. Джордан може да си гледа работата.

— Не е в твоя стил, Кейси — кротко изрече той.

— Моля те — тръсна глава и смачка останките от цигарата в ръката си. — Недей! Не съм взела това решение за една нощ. Обмислях го месеци наред. Знам, че така е най-правилно. Моето бебе няма да страда, защото баща му и аз сме допуснали грешки. Знам какво ще се случи, ако кажа на Джордан. — Гласът й започна да трепери и тя изчака за момент, за да се успокои. — Ще ми предложи да се оженим. Той е почтен мъж. А аз ще му откажа, защото не мога да понеса… — Гласът й отново се пречупи и тя нетърпеливо тръсна глава. — Не мога да понеса да ми направи предложение по задължение. След това ще поиска да ми осигури някаква финансова помощ. Нямам нужда от това. И бебето ми няма нужда. Ще трябва да се уредят полагаемите се свиждания и бебето ще се прехвърля от бряг на бряг, без да знае къде принадлежи. Не е честно. Няма да го допусна. Бебето е мое.

Той отново взе ръцете й в своите и я изгледа внимателно.

— Обичаш ли бащата?

Видя я как се сгърчва пред очите му.

— О, Господи, да! — Захлупи лице на масата и се разрида.

Дядо й я остави да се наплаче. Не беше виждал такава мъка у нея, откакто беше малко дете. Задържа ръцете й в своите и изчака. Що за мъж е този Джордан, чието дете носи? Ако го обича, защо ридае тук сама, вместо да споделя с него радостта от предстоящото майчинство?

Опита се да си припомни откъслечната информация от писмата й. Знаеше кой е Джордан — писателят, с когото беше работила в края на есента и началото на зимата миналата година. Доктор Бренан се възхищаваше от работите му. Писмата на Кейси бяха въодушевени и объркващи. Но той беше свикнал и с двете.

Защо не беше успял да прочете между редовете? А сега, вече от месеци, сама се беше борила с най-важното решение в живота си. Мразеше да я вижда такава — отчаяна и разплакана. Веднъж се беше наложило да я отпрати от себе си. Тогава също беше отчаяна и разплакана. Смяташе, че е взел най-правилното решение за нея, и след като нещата утихнаха, той се оказа прав. Но времето между двете събития беше оставило своя отпечатък върху нея. Притежаваше достатъчно интуиция, за да се досеща, че част от настоящото й решение се корени в собственото й минало. Всичко, което можеше да й предложи, беше време, подкрепата и любовта си. Надяваше се то да е достатъчно.

Риданията й бяха престанали. Кейси продължаваше да седи, облегнала глава на масата. От месеци не беше плакала. Бавно събра сили и отново заговори.

— Обичах го… още го обичам. Това е една от причините да действам така. — Въздъхна. Изпитваше нужда да говори с някого още от мига, в който преди месеци напусна стаята на Биатрис. — Нека ти обясня как стоят нещата и може би ще разбереш.

Сега гласът й звучеше тихо, без излишни емоции, и тя успя да му опише подробно обстоятелствата около семейство Тейлър. Когато заговори за Алисън, той веднага направи сравнението и остана мълчалив. Но когато му разказа за последния си сблъсък с Биатрис, не се сдържа и избухна.

— Да не искаш да кажеш, че те е заплашила? — Скочи на крака, забравил за болката в гърба. Беше готов за бой.

— Не мен — протегна ръка към него Кейси и също се изправи. — Джордан и Алисън. На мен нищо не можеше да ми направи, нищо, което да е от значение.

— Това е чисто изнудване, Кейси. Най-обикновено и долно изнудване. — Гласът му бе пресипнал от гняв. — Трябвало е да отидеш право при Джордан и да му кажеш.

— Знаеш ли какво щеше да направи? — хвана го подръка Кейси. — Щеше да се втурне право натам, точно както и на теб ти се иска в момента. Щеше да се разрази отвратителна сцена и Алисън щеше да бъде въвлечена в нея. Мислиш ли, че можех да рискувам да се стигне до съдебен спор? Тя е съвсем малка. Знам как ще се чувства да вижда името и снимката си по страниците на вестниците, да чува шушукането. — Очите й говореха красноречиво, а сълзите й бяха напълно пресъхнали. — Постави се на мое място, дядо. Веднъж вече го преживя отблизо. Ако трябваше да промениш онова, което направи преди толкова години, щеше ли да го сториш?