Нора Робъртс - Далеч на север

— Може би трябваше да ти сипя едно, но вече е късно.

— Ама че си терк — промърмори Нейт.

— Можеш да се обзаложиш. — Тя съблече пуловера си и го хвърли на един стол. — Термобельото лишава стриптийза от очарование, но ще бъдеш компенсиран.

Внезапно той усети, че е твърд като скала.

— Ще си свалиш ли дрехите, или искаш аз да го направя?

— Нервен съм. А това, че го казвам, ме кара да се чувствам пълен идиот.

„Да — помисли си тя. — Наистина си очарователен. Мъж, който е откровен, е истинско чудо.“

— Само защото се замисляш. — Мег смъкна панталоните си и ги прекрачи. После седна на леглото и свали чорапите си. — Ако на Нова година не бяха те повикали, щяхме да свършим в леглото.

— Когато се върнах, теб те нямаше.

— Защото се замислих. Сега разбираш ли, че е ужасно? — Тя дръпна завивката.

Нейт сложи ризата си върху пуловера й. Когато извади мобилния си телефон от джоба и го изключи, потръпна.

— Дежурен съм.

— Тогава да се надяваме, че всички ще се държат прилично. — Мег свали термофланелката си и тялото му се вкорави като юмрук.

Порцеланово бяла кожа покриваше стройното й тяло. Но в него нямаше нищо крехко. Пламъците от камината позлатяваха контурите на една скулптура, която излъчваше самоувереност и страст.

Когато тя се обърна, за да угаси лампата, Нейт усети как възбудата му нараства при вида на малката татуировка във форма на разперени червени криле на дупето й. Сега останаха само огънят и свещите.

— Половината мисли в главата ми току-що се изпариха.

Тя се разсмя.

— Време е да се погрижим и за другата половина.

Сваляй гащите, Бърк.

— Слушам, госпожо.

Той разкопча колана си и пръстите му изтръпнаха, когато тя му помогна да разкопчее ципа си. Устата му беше пресъхнала като пустиня.

— Беше права. Гола наистина изглеждаш прекрасно.

— Надявам се и аз да кажа същото за теб, ако изобщо решиш да свалиш тези дрехи. — Тя се плъзна в леглото и се опъна.

— Хайде, красавецо. Хвани ме.

Докато той се събличаше, Мег прокара пръст по гърдата си.

— Плещите ти определено не са зле за човек, който не се упражнява редовно. А… — Тя се усмихна и се подпря на лакът, когато той събу бельото си. — Явно си спрял да мислиш. Облечи войника и да влезем в битка.

Той се подчини, но когато седна на леглото, само лекичко погали рамото й.

— Позволи ми първо да планирам стратегията си. Не съм виждал толкова гладка кожа като твоята.

— Не оценявай книгата по корицата й.

Тя го сграбчи за косата и го притегли към себе си.

— Дай ми тази уста, на която не можах да се наситя.

Изведнъж всички негови нужди, отчаянието и мъката му се превърнаха в чиста похот. Видът й го подлуди, неустоимата жажда на тялото й разпали кръвта му. Устата му се сля с нейната, изпивайки я, докато желанието, което бе смятал за забравено, не го завладя напълно.

Не можеше да се насити да целува устните й, шията, гърдите. Въздишките и стоновете й разпалваха страстта му И той искаше все повече и все повече.

Промъкна ръка между бедрата й, полудял от желание да усети влажната й топлина; и навлезе в нея тъй бързо и стремително, че и двамата потръпнаха.

Сякаш изкачваше тих, зелен хълм, който внезапно се превърна във вулкан. Това е част от него, осъзна тя. Опасната изненада, скрита зад самоконтрола, който прикрива болката. Беше го искала заради тъжните му очи и привидното спокойствие. Но не беше предполагала какво ще стане, когато маската падне.

Тялото й се изви, докато той нахлуваше в нея с яростната си топлина, и Мег изкрещя, забравила се от удоволствие. После се вкопчи в него, одра го, засмука го и ръцете й жадно и обсебващо забродиха по влажната му кожа.

Всяко поемане на дъх изгаряше дробовете й.

Той искаше да я погълне, да я подчини, да я обладае. Проникна дълбоко в нея и понечи да зарови лице в косата й, но тя вдигна ръце към него. Втренчи странните си сини очи в лицето му, докато той я изпълваше, докато търсеше забрава в нея. И го гледа, докато се изля в нея.

Чувстваше се изпразнен, кожата му бе само обвивка, пълна с въздух. Беше забравил какво е да усещаш онази притискаща и повличаща тежест, която мачкаше ума му и издуваше тялото му така, че дори ставането сутрин се превръщаше в изпитание за волята.

Беше сляп, глух и преситен. Ако можеше да изживее живота си докрай в това състояние, не би се оплакал изобщо.

— Да не заспиш, докато сме още зацепени.

— Какво?

— Изкарай тласкащото устройство, сладурче.

Значи, все пак не беше сляп. Виждаше светлина, сенки, форми. Не различаваше нищо ясно, но съзираше преливащи се очертания. Явно и чуваше, защото гласът й проникваше през лекото бучене в главата му.