Нора Робъртс - Тайна звезда

— Лесно или не… — Бейли затвори капака и остави кутията на мястото й. — Когато ти е писано да се влюбиш, се влюбваш. Той е твой, Грейс. Видях го в очите ти тази сутрин.

— Е… — Грейс преглътна нервно. — Мисля, че мога да почакам малко, преди да му разкрия тази тайна.

Когато Грейс се върна у Кейд, я чакаха цветя. Прекрасна кристална ваза, пълна със снежнобели рози с дълги дръжки. Сърцето й глупаво затуптя в гърлото. Тя грабна картичката и скъса плика.

После сърцето й се спука като балон.

Не бяха от Сет. Разбира се, бе глупаво от нейна страна да помисли, че той би си позволил такъв романтичен и екстравагантен жест. На картичката пишеше само:

Докато се срещнем отново.

Посланикът със странно властните очи, спомни си Грейс и се наведе да помирише един нежен, едва разпъпил цвят. Много мило от негова страна. Малко прекалено, тъй като във вазата имаше поне три дузини рози, ала мило.

И с раздразнение помисли, че ако бяха от Сет, щеше да се размечтае над тях като влюбена гимназистка, вероятно щеше да изсуши една роза между страниците на някоя книга, може би да пролее няколко сълзи. Обвиняваше се, че бе сто пъти глупачка.

Ако тези ужасни подеми и сривове бяха страничният ефект от любовта, Грейс мислеше, че би почакала още малко, преди да изпита тора чувство. Понечи да захвърли картичката върху масата и в този момент телефонът иззвъня.

Поколеба се, защото колите и на Кейд, и на Джек бяха пред къщата, но когато звънна за трети път, вдигна слушалката.

— Домът на Парис.

— Там ли е Грейс Фонтейн? — прозвуча обработеният секретарски глас. — Посланик Де Вейн я търси.

— Да, на телефона.

— Моля, един момент, госпожице Фонтейн.

Грейс стисна устни и замислено потупа с картичката по дланта си. Този човек очевидно без никакъв труд я бе открил. И какво щеше да прави сега с него?

— Грейс — чу се гласът му в слушалката, — колко се радвам отново да говоря с вас.

— Грегър. — Тя отметна косата зад рамото си и седна на ръба на бюрото. — Колко разточително. Току-що се връщам и видях вашите рози. — Наведе се и отново ги помириса. — Прекрасни са.

— Просто един символичен подарък. Бях разочарован, че снощи не можах да прекарам повече време с вас. Вие си тръгнахте толкова рано.

Грейс помисли за дивото каране към къщата на Сет и за още по-дивия секс.

— Имах… Предварително уговорен ангажимент.

— Може би ще можем да наваксаме утре вечерта. Аз имам ложа в операта. „Тоска“. Нищо не би ми било по-приятно, отколкото да я споделя с вас, после може би да отидем на вечеря.

— Звучи чудесно. — Тя завъртя очи към цветята. Божичко, помисли си. Нищо нямаше да се получи. — Много се извинявам, Грегър, ала не съм свободна. — Без никакво съжаление остави картичката. — Всъщност в момента имам връзка, доста сериозна.

Поне за мен, добави наум. После погледна през стъклото на входната врата и лицето й грейна от изненада и удоволствие, когато видя, че отпред спира колата на Сет.

— Разбирам. — Грейс бе прекалено заета да успокоява своя внезапно забързал се пулс, за да забележи, че гласът му стана по-студен. — Кавалерът ви от снощи.

— Да. Ужасно съм поласкана, Грегър, и ако не бях толкова обвързана, с удоволствие щях да приема поканата. Надявам се да ме извините и да ме разберете. — Като се мъчеше да не подскача от радост, тя махна на Сет да влезе.

— Разбира се. Надявам се, че ако обстоятелствата се променят, ще си помислите отново.

— Непременно. — Със знойна усмивка прокара пръсти по гърдите на Сет. — Отново ви благодаря за цветята, Грегър. Божествени са.

— Удоволствието беше изцяло мое — отговори Де Вейн и затвори телефона. Стисна юмруци толкова силно, че кокал четата на пръстите му побеляха.

Бе го унизила, помисли той и яростно стисна зъби. Бе го отхвърлила заради една купчина мускули с полицейска значка.

Тя щеше да му плати, обеща си посланикът. Взе снимката й от папката си и почука леко по нея с добре оформения си нокът. Скъпо щеше да му плати. И то скоро.

В момента, в който затвори телефона, Грейс напълно забрави за посланика.

— Здравей, хубавецо.

Сет не я целуна, а погледна цветята и небрежно хвърлената картичка.

— Поредното завоевание?

— Очевидно. — Тя долови студенината в гласа му и не бе сигурна дали да се чувства поласкана, или раздразнена. Избра съвсем различно поведение. — Посланикът искаше да прекараме една вечер в операта… И така нататък.

Надигналата се ревност го вбеси. Това бе ново усещане и то го отвращаваше. Караше го да се чувства безпомощен, да му се иска да я сграбчи за косата, да я довлече до колата си и да я откара някъде, където ще я заключи и само той ще може да я вижда, докосва и вкусва.