Нора Робъртс - Край и начало

На двайсет и осем, тя си каза, че е приключила с драматичните събития в личен план. Единственият връх, който желаеше да изкачи, беше този на професията. На приятелите, доколкото си беше създала такива за шестнайсетте месеца във Вашингтон, разрешаваше само мимолетен поглед в миналото й. Лив държеше под ключ личния си живот.

— С вас беше Оливия Кармайкъл — изрече към камерата.

— И Брайън Джоунс. Останете със световните новини на Си Ен Си.

Чуха се забързаните звуци на музикалния сигнал, после червената лампичка на камерата отсреща й угасна. Лив откачи микрофона си и стана от полукръглото бюро, използвано от екипа на новините.

— Безупречно предаване — подхвърли мъжът зад първа камера, когато мина покрай нея. Горещите, ярки светлини над тях угаснаха. Лив се откъсна от мислите си и се обърна към него. Усмихна му се. Усмивката преобрази строгата й, изискана красота.

— Благодаря, Ед. Как е момичето ти?

— Учи за изпити — сви рамене и свали слушалките той. — Няма много време за мен.

— Но ще се гордееш с нея, когато се дипломира.

— Да. А… Лив — отново я задържа той и тя въпросително повдигна вежди. — Искаше да те питам… — Почувства се неловко и се поколеба.

— Какво?

— Кой ти прави косата? — измърмори той, после поклати глава и взе да пипа нещо по камерата. — Жени.

Развеселена, Лив го потупа по ръката.

— Армънд, на Уискънсин. Нека им каже, че аз я изпращам.

Излезе бързо от студиото, изкачи стълбите и премина по извитите коридори, които водеха към залата на новинарските екипи. Нощната смяна поемаше работата и вътре бе шумно.

Репортери седяха по бюрата и пиеха кафе, или печатаха яростно на машините, за да успеят преди последния срок за предаването в единадесет. Въздухът миришеше на тютюн, пот и застояло кафе. На едната стена бяха наредени телевизионни екрани, които показваха картина без звук от всички канали в района на столицата. На първи екран вече се виждаше началото на „Световните новини на Си Ен Си“. Сред целия този хаос, Лив се запъти право към остъкления офис на директора на новините.

— Карл? — надникна през вратата му тя. — Имаш ли една минутка?

Карл Пиърсън седеше отпуснато на бюрото си, скръстил ръце и вперил поглед в един от телевизионните екрани. Очилата, които би трябвало да носи, лежаха под купчина документи. Чашата му студено кафе се крепеше върху камара папки, а между пръстите му гореше цигара. След като изсумтя, което означаваше положителен отговор, Лив влезе.

— Добро предаване стана тази вечер. — Очите му и за момент не се откъсваха от дванадесетинчовия екран.

Лив седна и зачака прекъсването за реклами. Чуваше отчетливия, стегнат говор на Харис Макдауъл, кореспондента за световните новини на Си Ен Си от Ню Йорк, който се разнасяше от телевизора до нея. Безполезно беше да се говори на Карл, когато на екрана е тежката артилерия. Харис Макдауъл беше от тежката артилерия.

Знаеше, че двамата с Карл са работили заедно в първите си години в една телевизионна станция в Канзас Сити, Мисури. Но Харис Макдауъл бил този, когото избрали да отразява обиколката на президента в Далас през 1963. Убийството на президента и репортажите му от мястото на събитието изстреляли Макдауъл от относително скромните му позиции до национална известност. Карл Пиърсън останал голяма риба сред малките рибки в Мисури и още няколко други щата, докато накрая не зарязал репортерския бележник в замяна на бюро във Вашингтон.

Беше типичен закоравял директор на новини — педантичен и раздразнителен. Ако изпитваше някаква горчивина заради по-различния развой на кариерата си, стараеше се да не го показва. Лив го уважаваше и в процеса на работата си в VVB постепенно бе започнала все повече да го обиква. И тя си имаше своите разочарования.

— Какво? — Това бе начинът на Карл да й даде думата, след като дойде ред на рекламите.

— Искам да продължа по материала за Бомон Дел — започна тя. — Вече съм отхвърлила доста предварителна работа и когато го назначат за държавен секретар, искам първа да го пусна в ефир.

Карл се облегна назад и скръсти ръце върху корема си. Хвърляше вината за излишните шест-седем килограма, които бе натрупал, най-вече върху твърде продължителното седене зад бюрото. Погледът, който отправи към Лив, беше същият открит и безкомпромисен поглед, с който преди малко се взираше в екрана.

— Малко избързваш с играта. — Гласът му бе дрезгав от годините почти непрекъснато пушене. Докато Лив го наблюдаваше, той запали нова цигара, макар че имаше друга, която все още димеше в препълнения пепелник. — Ами Фицхю? Също Дейвис и Албертсън? Може и да объркат плановете ти за Дел. Ларкин не е подал оставката си официално.