Нора Робъртс - Черна роза

— Нима си искала да ти бъде лесно?

Тя поклати глава.

— Как успя толкова бързо да ме опознаеш? Не, не съм искала. Ако беше лесно, щеше да ми се струва подозрително. Караш ме сериозно да се замисля, Мичъл. Това е комплимент за теб.

— Благодаря. Ти мен също.

Изгледа го изпитателно, докато стоеше там, жив и изпълнен с енергия, на фона на беседката и спящите рози. Топлината на слънцето скоро щеше да ги събуди. Но нейният Джон никога нямаше да се върне.

— Джон пътуваше към дома от офиса си в Мемфис. Щете да се прибере късно след съвещание. Беше валяло, пътищата бяха хлъзгави и имаше мъгла. — Сърцето й се сви, както винаги, когато си спомняше. — Станала катастрофа. Някой карал твърде бързо и навлязъл в насрещното движение. Бях будна и успокоявах момчетата. Харпър бе сънувал кошмар, а Мейсън и Остин имаха настинка. Тъкмо ги приспах и се канех да си легна, малко ядосана, че Джон все още не се е прибрал. Заварих я в стаята си. — Тихо се засмя и прокара ръка по лицето си. — Потръпнах и си помислих: „Да не съм отново бременна?“. Честно казано, нямаше да се зарадвам на подобна вест, след като едва бях приспала три неспокойни деца. Образът й бе твърде ярък и долових някакво злорадство, което ме изплаши. След малко дойдоха полицаи и напълно забравих за нея.

Гласът й не затрепери нито за миг, но очите й, красивите й издължени очи, издаваха дълбока скръб.

— Тежко е. Дори не мога да си представя колко.

— Животът ти просто спира. Когато отново започне, вече е различен. Нищо не може да е същото, както преди. Никога.

Мич не я докосна, за да я утеши и да й вдъхне кураж. Това, което изживяваше в този момент тя, в тази зимна градина, принадлежеше на друг.

— Не си имала никого. Нито майка, нито баща, нито брат или сестра.

— Имах синовете си. Имах къщата. Имах себе си. — Роз извърна глава, мислено се обърна и затвори вратата към миналото зад гърба си. — Разбирам накъде биеш и не мога да си го обясня. Никога по-рано не е негодувала — нито срещу Джон, нито срещу мъж, с когото съм имала връзка след смъртта му, нито срещу Брайс. Както съм ти казвала, даваше малки знаци на неодобрение, но нищо толкова страховито, колкото проявите й напоследък. Каква ли е причината?

— Опитвам се да отгатна. Имам няколко теории. Но първо да влезем вътре, вече се стъмнява, а и ще замръзнеш. Нямаш тлъстини, които да те топлят. Не че това не ми харесва — добави Мич, когато я видя да присвива очи.

Роз съзнателно заговори със силен южняшки акцент.

— Всички жени от рода ми са били с крехко телосложение.

— Но в теб няма нищо крехко — изтъкна той и хвана ръката й, докато вървяха към къщата. — Ти си като висока дива роза, черна роза с множество бодли.

— Няма диви черни рози. Трябва да се култивират и никой не е постигнал съвършено черен цвят.

— Черна роза — повтори той и повдигна ръце към устните си. — Рядка и уникална.

— Ако продължиш да говориш така, ще се почувствам задължена да те поканя в личните си покои.

— Помислих си, че няма да го направиш.

— Мисля, че трябва да ти кажа — започна Роз, преди да стигнат до къщата, — че хората, които живеят в къщата ми, проявяват голям интерес към личните ми отношения с теб.

— Всичко е наред. Аз също съм любопитен как ще се развият тези отношения.

Роз сведе поглед към преплетените им пръсти и си помисли колко е прекрасно, че двама души могат така съвършено да съединят ръцете си.

— Твоята ръка е значително по-голяма от моята. Имаш по-широка длан и по-дълги пръсти. Върховете им са плоски, а моите са леко заоблени, виждаш ли? — Повдигна ръцете им до нивото на очите си. — Но толкова добре си пасват.

Той се обърна към нея с тих смях и нежно произнесе името й: Розалинд. Спря е за миг и леко докосна устните й със своите.

— Както и това.

— И аз си помислих същото. Но предпочитам да запазя тези мисли и този личен интерес между двама ни.

— Трудно е, защото в живота ни има други хора. Синът ми ме разпитва кое е тъмнокосото гадже, с което бях на мача срещу „Олд Мис“.

— Каза ли му?

— Похвалих се, че съм успял и привлека вниманието на Розалинд Харпър.

— Успя, и още как — потвърди тя и го погледна, когато тръгнаха по стъпалата към терасата. — Но имам навик егоистично да запазвам личния си живот за себе си. Искам да прекараме приятна мигове заедно, без да изнасяме редовен информационен бюлетин за сексуалния ни живот.

Роз протегна ръка към вратата за спалнята си, но тя внезапно се отвори и едва не удари лицето й. Лъхна я леден вятър, толкова силен, че я тласна назад. Мич я сграбчи, а после, застанал на пътя на стихията, я закри с тялото си.