Нора Робъртс - Въпрос на избор

Разяждана от нуждата отново да усети устните му върху своите, Джесика завъртя глава да ги потърси. И тогава, с внезапна страст, той заби устни в гърлото й, изтръгвайки стон. Пясъкът тихо изхрущя под нея, когато помръдна в желанието си мъчителната наслада, която й доставяше, да продължава до безкрай.

Ръцете й сами намериха пътя под пуловера му, после нагоре по вдлъбнатините и мускулите на гърба му и обратно по твърдата извивка на гръдния кош до стегнатата талия. Влажният въздух ухаеше на сол и море, примесен с едва доловимия мускусен дъх на страстта. Устните му отново безпогрешно намериха нейните, докато водата се разбиваше с гръм в скалите под тях. Почувства как устните му се раздвижват под нейните, макар че онова, което шепнеха оставаше нечуто. Само тонът — усещане за гневна безнадеждност — проникна до съзнанието й. Ръцете му се впуснаха да изследват с болезнена педантичност, започвайки от бедрата нагоре към гърдите. Там се задържаха, сякаш пленени от мекотата. Не усещаше слънцето, блеснало в затворените й клепачи, нито грапавия пясък под гърба си. Съществуваха само неговите ръце и устни.

Загрубели пръсти пробягваха по кожата й, дращеха и разпалваха нови огнища и едновременно подхранваха онези, които вече бяха лумнали. Накрая въздишките й преминаха в степания. Обзета от трескаво безумие, Джесика се изви под него — ядро, притиснато в пулсиращо ядро. Тъканта на дънките се съедини в тънка, възпираща преграда.

Слейд простена и зарови лице в косите й, завладян напълно от усещането за нея.

Със задавено проклятие той се претърколи от нея и скочи на крака, преди да успее да го докосне и да го накара да забрави всякакъв разум.

Мъчително пое въздух в дробовете си и го остави да охлади огнената страст, която пламтеше у него. Трябва напълно да си е загубил ума, помисли си той, щом стигна толкова близо до мига, в който щеше да я обладае.

Секундите минаваха. Можеше да ги отмери по звука на неспокойното й дишане зад него. И своето собствено.

— Джес…

— Не, не казвай нищо. Картината ми е ясна. — Гласът й беше пресипнал и неуверен. Когато се извърна назад, тя вече се беше изправила и изтупваше полепналия пясък. Лъчите на утринното слънце обгръщаха главата й със златен ореол. — Променил си намеренията си. Всеки има право. — Понечи да мине край него, но Слейд я улови за ръката. Джесика опита да се издърпа, разбра, че няма да успее и вирна брадичка.

Обида. Слейд я видя под гнева в очите й. Така е по-добре, каза си. По-разумно. Но думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Би предпочела да се любим на брега, като двойка тийнейджъри?

Беше забравила къде се намират. Мястото и времето нямаха никакво значение, когато желанието бе взело връх. Фактът, че той се е опомнил и е запазил достатъчно самообладание, за да се спре, само още повече нараняваше гордостта й.

— Бих предпочела да не ме докосваш повече — отвърна язвително. Сведе поглед към ръката, която я удържаше, после отново, съвсем бавно, вдигна очи към него. — От този момент.

Слейд само още повече затегна хватката си.

— Веднъж те предупредих да не ме предизвикваш.

— Да те предизвиквам? — възрази Джесика. — Не започнах аз, не съм го искала.

— Да, не започна ти. — Улови я за раменете и силно я разтърси. — И аз също не го исках, така че престани.

При последното разтърсване зъбите й изтракаха. Вбесена, Джесика блъсна ръцете му.

— Не смей да ми крещиш! — извика тя, надминавайки по сила тона му. Зад тях водата се блъскаше в скалите и се издигаше нагоре във вихрушка от пръски. — И недей да намекваш, че аз съм ти се нахвърлила, защото изобщо не е така. — Понеже ръцете й бяха заклещени, трябваше да отметне глава, за да освободи лицето си от разрошените коси. Очите й искряха изпод танцуващите кичури. — Мога да те накарам да пълзиш по корем, ако поискам!

Очите му се превърнаха в два сиви процепа. Гневът се примесваше с неприятното усещане, че вероятно наистина би могла.

— Не пълзя за никоя жена, още по-малко за някаква си нахална жалка невротичка, която използва парфюми, за да постигне целта си.

— Нахална жалка… — Млъкна, задавена от гняв. — Невротичка! — успя да изрече след миг на възмущение. — Ах, ти, глупав, егоистичен тъпанар! — Неспособна да измисли друга защита, тя удари с ръка по гърдите му. — Надявам се, че в романа ти изобщо няма жени, защото нищичко не разбираш! Изобщо не ползвам парфюм. И няма да ми е необходим… — Джесика дишаше тежко. — На какво, по дяволите, се хилиш?