Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Миризмата на смърт.

Жени притискаха децата си към себе си и плачеха или се молеха. Мъже тичаха паникьосано или се мъчеха да извадят ранените изпод отломките.

Из хаоса тичаха стюарди и стюардеси и подаваха на хората спасителни жилетки. Изглеждат така спокойни, сякаш поднасят чаши с чай, помисли си Феликс преди един от стюардите да профучи покрай него.

— Давай, човече! — извика му той. — Действай! Погрижи се за пътниците!

Мина цяла секунда преди Феликс да си спомни, че все още бе облечен в откраднатата униформа. И още една, преди да осъзнае, че потъват.

Мамка му, помисли си той, застанал сред писъците и молитвите. Умираме!

Откъм водата се чуваха отчаяни викове за помощ. Феликс отиде до парапета и видя тела, които се носеха по обсипаната с отломки вода и се давеха.

Видя как спускат нова спасителна лодка и се зачуди дали щеше да успее да скочи в нея и да се спаси. Помъчи се да се вдигне нагоре и да се задържи прав. Трябваше да го направи, за да може да скочи в лодката и да остане жив.

Забеляза елегантно облечен мъж, който свали спасителната си жилетка и я сложи на разплакана жена.

Значи богатите могат да се проявят и като герои, помисли си Феликс. Е, те можеха да си го позволят. Той лично би предпочел да остане жив.

Палубата се наклони отново и го метна към отломките заедно с безброй други хора. Феликс протегна ръка, успя да стисне парапета с ловките си пръсти на крадец и се задържа за него. Пръстите на свободната му ръка се сключиха като по чудо около спасителна жилетка, която се плъзна покрай него.

Феликс започна да я нахлузва, като мърмореше благодарствени молитви. Според него това бе знак, че Господ иска той да оцелее.

Докато треперещите му пръсти се бореха с жилетката, той видя жената, заклещена между преобърнатите шезлонги. И детето. Малкото, ангелско личице на детето, което тя притискаше към себе си. Жената не плачеше и не пищеше. Просто държеше и люлееше малкото момченце, сякаш искаше да го приспи.

— Света Богородице! — изохка Феликс и като се проклинаше за глупостта си, изпълзя по наклонената палуба и започна да отмества столовете, затиснали жената.

— Нараних си крака — каза тя, като продължаваше да гали косата на детето.

Пръстените й проблеснаха на силното пролетно слънце. Макар гласът й да беше спокоен, очите й бяха ококорени и замъглени от шока и паниката, както и от ужаса, който задушаваше Феликс.

— Мисля, че не мога да ходя. Ще вземете ли детето ми? Моля ви, занесете момченцето ми до спасителната лодка. Погрижете се да оживее.

Феликс разполагаше само с миг, за да направи избора си. И докато около тях бушуваше истински ад, детето се усмихна.

— Облечете това, госпожо, и дръжте здраво детето — каза Феликс.

— Ще облечем сина ми с жилетката.

— Прекалено голяма е за него. Няма да му помогне.

— Загубих съпруга си — заговори жената с ясен, културен тон и макар очите й да бяха замъглени, тя не ги свали от неговите, докато Феликс пъхаше ръцете й в спасителната жилетка. — Падна в морето. Страхувам се, че е мъртъв.

— Но вие не сте, нали? Нито пък детето.

Феликс усети приятната миризма на бебешка пудра, младост и невинност, която надви вонята на паника и смърт.

— Как се казва?

— Името му? Стивън. Стивън Едуард Карингтън Трети.

— Е, позволете ми да отведа вас и Стивън Едуард Карингтън Трети до спасителната лодка.

— Потъваме.

— Това е абсолютната истина.

Феликс я повлече напред и отново се опита да достигне високата страна на кораба. Той запълзя енергично по мократа, надигаща се палуба.

— Дръж се здраво за мама, Стивън — каза жената, после изпълзя до Феликс. — Не се плаши — промълви нежно тя, макар че едва успяваше да си поеме дъх.

Тежката й пола бе прогизнала от водата. Бляскавите камъни на пръстените й бяха изцапани с кръв.

— Бъди смел. Не пускай мама каквото и да стане. Феликс видя как момченцето, което не бе на повече от три годинки, висеше като маймунче на врата на майка си. Наблюдавайки лицето й, докато се мъчеше да се издигне нагоре, той си помисли, че отговорите на всички въпроси на света са изписани на него.

Шезлонги, маси и бог знае какво още валяха върху тях от горната палуба. Феликс напредна още няколко сантиметра.

— Малко остава — изстена той, без въобще да има представа дали това е вярно.

Нещо го удари силно в гърба. И той изпусна жената.

— Госпожо! — изкрещя Феликс и диво протегна ръка, но хвана само красивия копринен ръкав на роклята, а когато той се откъсна, се вторачи в нея безпомощно.