Розмари Роджърс - Джини

— Аз заминавам до две седмици. — Граф Черников погледна въпросително Джини и Иван. Изражението на принца остана същото. — Ако промените намерението си…

— Възможно ли е да размислиш, скъпа? Всички тези покани, които си приела през последните два месеца… трябваше да ми кажеш. Знаеш с какво нетърпение очаквам да ти покажа Русия.

Всички обърнаха погледи към нея, включително и Консепсион, в чиито очи се четеше нескрита омраза. Джини успя да свие рамене едва-едва.

— Разбира се, аз също ще се радвам да видя Русия. А понякога съм почти нетърпелива. Но и в Сан Франциско има да се свърши още толкова много. Боя се, че притежавам типичната женска черта ежедневно да променям мнението си.

„Тя лъже“, помисли графът. Питаше се защо. Въпреки това лицето му не издаде нищо и той смени темата.

Времето минаваше и сега Джини само се преструваше на завладяна от разговора. Противно на всички очаквания, мислите й се въртяха не около Иван, а около Стив. Щеше ли да направи опит за нова среща? Сериозен ли говореше, когато й направи възмутителното предложение? Навярно бе просто опит да я унижи, да види колко далеч може да стигне.

Бе станало време да се прибират.

Граф Черников се наведе над хладната длан на Джини и я целуна.

— Помислете за това, ако мислите, че е възможно да промените решението си… — След това настойчиво я погледна и каза с прям, овладян глас: — Надявам се, че скоро ще ме посетите. Навярно ще намерите малко свободно време за един стар човек. Иван трябва да ви убеди.

Нощта бе необикновено ясна и топла за Сан Франциско.

— Ах, още е толкова рано! — нацупено рече Консепсион. — Трябва ли вече да се прибираме? Би било хубаво да се поразходим край брега.

За пръв път Иван Сарканов не отвърна на предизвикателството й с привичната си лъчезарна галантност. В светлината на една улична лампа замисленият израз на лицето му се стори на Джини по-суров от обикновено.

— Може би някой друг път. Мразя да разочаровам прелестни дами като вас, но трябва да изпълня едно обещание.

Той любезно им помогна да се качат във файтона. Най-напред на Консепсион, която разочаровано се цупеше, без да прави дори и най-малко усилие да го скрие. След това на Джини, толкова уморена от напрегнатия ден, че навярно щеше да заспи само щом помиришеше възглавницата.

Все още с ръка на вратичката, Иван се обърна към кочияша:

— Прибираме се.

В този момент един от конете се подплаши и се изправи на задните си крака. „Това бе, — спомняше си по-късно Джини — което спаси принца.“

Един мъж бе изникнал от мрака недалеч от тях, приближавайки се със странна, забързана крачка. Консепсион нададе приглушен вик, а Джини се удиви на полюляващата му се плитка. Хилеше се гротескно с разтегнати устни, които разкриваха зъбите му чак до венците. На мъждукащата светлина на газовата лампа Джини успя да различи, че непознатият е облечен в черни, малко широки одежди, каквито носеха повечето китайци, срещани от нея по улиците.

— Внимавайте, господине! — предупредително извика кочияшът, докато дърпайки юздите се опитваше да обуздае подплашените коне. Защо непознатият стоеше на пътя им с риск да бъде стъпкан. Вместо да се помести, той бе започнал да крещи нещо с оглушителен пронизващ глас. Звучеше така, сякаш непрестанно повтаряше едни и същи думи. Консепсион промърмори на испански:

— О, Боже! Трябва да е пиян или побъркан. Вижте само!

Всичко, което последва, трябва да се бе разиграло за секунди, но за Джини се проточи с часове, както в един неин сън, в който тя се опитваше да тича, а нозете й потъваха в пясъка.

Чу тихия, безстрастен смях на Иван. Той стоеше хладен, светлината от газовата лампа блестеше в косата му, а едната му ръка бе протегната напред. Чу се остър пукот, след това втори. Китаецът, който при първия изстрел се бе политнал, падна на земята, разпервайки ръце и крака като изтърбушена кукла.

В същия миг нещо издрънча върху уличната настилка и когато Иван съвсем спокойно се приближи и побутна трупа на непознатия, жените видяха да проблясва някакъв метален предмет.

Брадва! Иван все още бе съвършено, почти нечовешки спокоен. Само в очите му имаше някакво жестоко пламъче.

— Оръжие, от онези, които тези диваци предпочитат, виждате ли?

— Какво щастие, че носехте в себе си малкия револвер — рече Консепсион с глас, който не успяваше да скрие възбудата й, като същевременно протягаше шия, за да вижда по-добре. След това тихо добави: — Чудя се само какво искаше?