Розмари Роджърс - Дълго потискана страст

Какво ги бе събрало? И какво ги бе свързало отново след многобройните им раздели и вражди, този път завинаги?

Любов? Предизвикателство? Какво? По някаква неведома причина, въпреки всичко случило се и различните посоки, в които бе потекъл животът им, те се обичаха… поне доколкото можеше да прецени Лора. Обичаха се, макар и не с кротката, романтична любов, за която бе чела в книгите. Незнайно как те споделяха чувствата си, усещаха се един друг… Тя го знаеше — в много по-голяма степен отколкото брат й Франко, — при това напълно интуитивно, без всъщност да схваща цялата сложност на техните взаимоотношения.

Трудно й бе да си ги представи обичащи се умерено или дори разделени. И въпреки че се радваше, задето им бе толкова добре в чужда компания, все пак понякога се чувстваше изключена от особената им, толкова сърдечна връзка. Имаше дори моменти, в които, обзета от самосъжаление, тя бе измъчвана от самота. В такива моменти не й помагаха нито любимите й книги, нито дневникът, в който понякога с часове записваше душевните си вълнения, скрита в стаята си или на едно прохладно, закътано местенце в околностите на хасиендата. Дърветата там растяха плътно едно до друго, а клоните им бяха отрупани с уханни, подобни на слънчеви зайчета цветове.

А откакто почти цялото внимание на Франко бе погълнато от хубавата, срамежлива Мариела от близкото селце, Лора се почувства още по-самотна, така че не й бе останало нищо друго, освен нейните фантазии с всички онези вълнуващи и романтични случки. А също и дневникът, в който записваше всичките си блянове, но така, сякаш ставаше дума за някаква друга личност.

Сега се видя принудена да признае пред себе си, че й бе трудно, почти невъзможно, да пише за чувства, които сама не бе изпитвала.

Единствените влюбени, които познаваше, бяха родителите й и леля Миси и чичо Реналдо. Но любовта между Миси и Реналдо бе по-различна — улегнала и не толкова бурна. Не страстната любов между родителите й, водеща до изблици на гняв и караща ги да се държат така, като че се мразят, само за да затръшнат малко след това вратата на спалнята след себе си. Тогава й се струваше, че остават почти цяла вечност зад заключената врата.

„Но какво всъщност е любовта — питаше се Лора. Колко лица имаше и от колко най-различни усещания се състоеше това чувство, за което столетия са били съчинявани хвалебствия? Дали бе нещо, което повличаше човека като неудържим ураган или един вид клопка?“ Лора гневно се закле никога да не попадне в оня затвор, чиито стени бяха собствените чувства на човека!

— Ето, това е! — обяви Филомена и отстъпи крачка назад, за да огледа ефекта от труда си. — Днес, когато посрещнеш бъдещия си годеник, ще изглеждаш като истинска млада дама.

Тези думи бяха достатъчни, за да възпламенят избухливия темперамент на Лора. Тя обърна гръб на огледалото, в което бе разглеждала новия си и необичаен вид, и гневно смръщи чело.

— Моя годеник? Аз нямам годеник… и няма да имам, освен ако не реша да избера някой мъж по свой вкус. Разбра ли? Тази вечер гостенин ще имат майка ми и баща ми, не аз! На мен ми е все едно — може дори да реша, че изобщо не си струва да се запознавам с този калифорниец. Във всеки случай, последния път, когато бяхме в ранчото в Монтерей, дочух доста неприятни неща за него. При това от собствения му брат! Нямам намерение да бъда една от многото му жени, още по-малко негова novia! Казах го и на родителите си. Прадядо ми и дядото на този човек трябва да са полудели, за да сключват такова смехотворно споразумение. — Зърнала смутения поглед на Филомена, момичето си пое дълбоко дъх и продължи с овладян глас: — Е, аз се поразгорещих, скъпа Филомена! В края на краищата вината не е твоя, нали така? Просто… просто в момента съм малко объркана. Моля те да ме разбереш и да ми простиш!

Тя прегърна любвеобилно възрастната жена, за да я успокои, но след като Филомена бе излязла, мърморейки под носа си, Лора отново се обърна към огледалото и се изплези на отражението си. Дама, ли? Пфу! Косата — сплетена на плитки и завита на кок. Роклята — толкова силно пристегната в талията, че й отнемаше дъха. Как бе възможно една жена, пък била тя и дама, да понесе да се облича по този така привлекателен за мъжете начин? Те очевидно не даваха и пет пари за естествените потребности на жената.

Мода, етикет, изисканото и онова, което не бе такова — всички тези неща я пристягаха не по-малко от корсета, от който тя се отвращаваше и който не употребяваше. И всичко това само заради някакъв глупак и едно смехотворно средновековно споразумение между две семейства, сключено още когато тя била съвсем малко дете! Тя, разбира се, знаеше, че цялата тази работа е лишена от смисъл и със смях би прогонила този така наречен свой годеник, ако не знаеше, че й остава още съвсем малко време тук, на това място и в обкръжение, което обичаше, сред хора, които я разбираха и обичаха.