Джани Родари: Приключенията на Лукчо

Господин Грах седна. Председателят попита:

— Правилно ли са поставени гербовите марки?

— Да, господин председателю — отговори господин Грах, като скочи отново на крака.

— Много добре — заключи Домат, — щом като гербовите марки са в ред, значи графините имат право и съдът се оттегля на съвещание, за да произнесе присъдата.

Дон Домат стана, повдигна тогата си, която се беше смъкнала от раменете му, и се оттегли в една стаичка, за да обмисли присъдата.

Маестро Круша бутна леко с лакът съседа си и кротко му прошепна:

— Мислите ли, че е правилно да се плаща и за градушката? Разбирам за дъждовете и за снега, те са полезни за посевите, но една градушка е сама по себе си цяло нещастие, а те я облагат отгоре на всичко с най-високата такса.

Праз не отговори. Той продължаваше да глади нервно мустаците си, подпомаган от жена си, която по този начин си изкарваше яда.

Майстор Гроздан потърси в своя джоб шилото, за да се почеше по главата, но си спомни, че при влизането в залата трябваше да предаде оръжието си. Дон Мерудия не изпускаше от очи събранието и си вземаше непрекъснато бележки.

„Круша мърмори. Праз глади мустаците си. Кака Тиква пъшка. Чичо Тиквичка въздъхна два пъти...“

Той правеше точно като онези ученици, които учителката кара да записват на черната дъска имената на немирните, докато тя приказва в коридора с колежките си.

В графата на добрите дон Мерудия написа:

„Дук Мандарина е добър. Барон Портокал е много добър, яде тридесет и четвъртото врабче.“

„Ах — мислеше си майстор Гроздан, — ако беше тука Лукчо, някои неща нямаше да стават. Откак Лукчо е в затвора, нас ни държат като роби. Не смеем да отворим уста от страх, че дон Мерудия ще ни запише в тефтера си.“

Той беше прав, защото тия, които дон Мерудия записваше в графата на лошите, после трябваше да плащат глоба. Майстор Гроздан плащаше по една глоба почти всеки ден А някои дни му се случваше да плати и по две глоби.

Най-после съдът, тоест Домат, се върна в залата.

— Станете прави! — заповяда дон Мерудия, но сам остана седнал.

— Внимание, ще прочета присъдата — каза дон Домат. — Ето я: Съдът признава, че графините имат право да изискват заплащане за дъжда и за другите атмосферни явления. Затова постановява, както следва: всеки гражданин трябва да внася в управлението на замъка два пъти повече от това, което искат графините.

През залата премина ропот.

— Тишина! — извика дон Домат. — Предупреждавам ви, че ще опразня залата. Не съм свършил. Съдът реши също, че трябва да се плаща наем за росата, сланата, мъглата и другите форми влага. Присъдата влиза в сила от този момент.

Всички погледнаха уплашено през прозорците, като се надяваха да видят ясно небе. Но уви! Те видяха, че се приближава буря.

„Леле-мале! — помисли майстор Гроздан. — Сега ще изгърмят четиристотин лири!“

— Проклети облаци!

Домат погледна през прозореца и по неговото дебело и червено лице се разля усмивка.

— Ваше превъзходителство — извика господин Грах, — имаме щастие: барометърът пада. Почти сигурно е, че ще имаме лошо време.

Всички му хвърлиха по един поглед, пълен с омраза, и си спечелиха по една забележка от дон Мерудия, който не прощаваше никому.

След няколко минути бурята наистина се разрази и господин Грах взе направо да танцува от радост върху бюрото на председателя, а майстор Гроздан въпреки гнева си трябваше да си наложи да гледа по-съсредоточено върховете на обувките си, за да не му лепнат някоя нова глоба.

Бедните хора от селото гледаха дъжда, като че ли беше краят на света. Гръмотевиците им се струваха като оръдейни изстрели, а светкавиците като че ли поразяваха всички в сърцата.

Дон Мерудия намокри химическия си молив с език и започна бързо да пресмята колко ще спечели от тази божия благодат управлението на замъка. Излезе една доста голяма сума; като се прибавеха и глобите пък, получаваше се цяло богатство.

Кака Тиква започна да плаче, жената на Праз веднага я последва и накваси мустаците на мъжа си, защото с тях бършеше сълзите си.

Домат се ядоса много и изгони всички от залата.

Бедняците излязоха на дъжда и се отправиха надолу по наклона, без да бързат. Пет пари не даваха за това, че щяха да се намокрят и да настинат. Край голямото нещастие малките не се забелязват.

По пътя за селото имаше един прелез и нашите приятели, трябваше да се спрат, защото видяха, че идваше влак. А да се гледа влакът, когато минава през прелеза, е винаги интересно. Най-напред се вижда машината, която пухти и изхвърля пушек из комина. От прозорчето се вижда машинистът с цвете между зъбите. Той дърпа весело въженцето на свирката. Във вагоните се виждат хора, които са били на панаира, селяни със сламени шапки, селянки с черни забрадки. На последния вагон...