Джани Родари: Приключенията на Лукчо

Баронът беше последен. Домат излезе от скривалището си и тръгна по петите му.

Така прекараха нощта във взаимно следене. Господин Грах се мъчеше напразно да настигне Домат, който беше останал последен в редицата, Дон Мерудия следеше господин Грах. Дукът преследваше дон Мерудия. Баронът не губеше от погледа си дука. Домат пък вървеше по стъпките на барона. Всеки следеше внимателно движенията на този, който беше пред него, без да подозира, че сам е следен. На няколко пъти те сменяха местата си: господин Грах, който беше пръв например, ставаше втори, защото дон Мерудия често свиваше по по-кратки пътечки и го изпреварваше. Тогава не се успокояваха, докато не установяха първоначалния ред. Тъй те прекараха нощта във взаимно дебнене и не можаха да разберат какво се беше случило в селото. Когато се съмна, всички бяха смъртно уморени.

Решиха да се върнат в замъка. Като се срещнаха из алеите на парка, те се поздравиха и се запитаха взаимно за здравето, като си разправяха куп лъжи.

— Къде сте били? — каза дон Домат, като се обърна към господин Грах.

— Бях свидетел на сватбата на брат си.

— Чудно, обикновено бракосъчетанията не се извършват нощем!

— Моят брат е твърде своенравен — отговори адвокатът, като се изчерви. Домат се ухили: той знаеше, че Грах няма братя.

Дон Мерудия каза, че бил на пощата. Дукът и баронът казаха, че са ходили да ловят риба и много се учудиха, че не са се срещнали на реката.

Всички бяха така уморени, че ходеха със затворени очи и само един от тях видя, че върху кулата на замъка се развява знамето на републиката.

Там го бяха окачили Лукчо и Черешко същата нощ. И сега стояха горе и очакваха да видят какво ще се случи.

Този, който беше видял знамето на републиката, закрепено на кулата, помисли, че това е шега на Черешко, и като се разсърди много, реши да направи веднага две неща: първо, да скъса това ужасно знаме, и второ, да натупа добре младия граф, защото този път беше наистина прекалил.

Ето го, той се качва по стълбите, като взима по четири стъпала наведнъж и на всяка крачка се надува от гняв. Надува се толкова много, че аз даже се боя да не би, като се изкачи горе, да не може да мине през вратичката, която извежда към терасата на кулата. Чувам страшните му стъпки, които отекват в тишината като удари от чук. След малко ще бъде горе. Ще мине ли, или няма да мине? На какво се обзалагате? Ето го, пристигна, обзаложихте ли се?

Добре, веднага ще ви кажа, че печелят тия, които казваха, че няма да мине. Наистина Домат (той беше този, който се качваше по стълбите, не го ли познахте?) се беше надул толкова, че вратичката се оказа много тясна за него.

Сега той беше на две крачки от ужасното знаме, което се развяваше на слънцето, и не можеше да го скъса, не можеше даже да го хване с ръка. И до пръта на знамето, близо до младия граф, който нервно си триеше очилата, се виждаше не друг а сам Лукчо, омразният неприятел, който го бе принудил да плаче за пръв път.

— Добър ден, господин Домат — каза Лукчо и се поклони.

Внимавай, Лукчо! Уви! Този хубав поклон приближи главата му на нужното разстояние: на Домат остана само да протегне ръка и нашият герой бе хванат за косите както в деня на своето пристигане в селото.

Домат беше толкова разгневен, че в момента забрави какво бе станало тогава, когато дърпаше тези коси. Той ги опна с всички сили и историята се повтори: един кичур остана в ръката му и веднага Домат почувствува щипене в очите. От клепачите му закапаха сълзи като орехи и зачукаха по пода: так... так...

Този път обаче Домат не плачеше само от косите на Лукчо, плачеше и от яд, защото беше разбрал всичко.

„Това е краят! Това е краят!“ — мислеше горчиво управителят, давейки се в собствените си сълзи.

Ние бихме го оставили да се удави на драго сърце, но великодушният Лукчо го спаси. Така Домат можа да избяга надолу по стълбите на кулата и да се заключи, плачейки, в стаята си.

Каква бъркотия настъпи след това, не ви е работа! Принцът се събужда, излиза навън, вижда знамето, затичва се по една алея, без да пророни дума, и забожда пак глава в торището с надежда, че там няма да го намерят. Баронът се събужда и извиква Фасул. Фасул не се събужда, а започва да бута количката със затворени очи. Чак когато излизат на двора, слънчевата светлина го събужда. Но той съглежда и друга светлина освен тази на слънцето. Откъде иде тя? Фасул вдига очи и вижда знамето и щом го вижда, сякаш го разтърсва електрически ток.