Джани Родари: Приключенията на Лукчо

— Хайде веднага — извика Лукчо, — докато пазачът не е дал тревога.

Затворниците не чакаха да ги канят. Един след друг те се хвърлиха в тунела. Лукчо стоеше и ги гледаше тъжно. Но по едно време почувствува, че го теглят за краката. Другарите му бяха отгатнали намерението му и без много да се церемонят, го завлякоха надолу по тунела.

— Не ставай глупак! — викаха те. — Вън от затвора ще бъдеш по-полезен на баща си. Хайде по-скоро.

— Чакайте ме! Чакайте ме! — викаше, плачейки тъмничарят, който най-после беше открил измамата. — Идвам и аз. Не ме изоставяйте! Принцът ще ме обеси! Вземете ме със себе си!

— Да го почакаме — нареди Лукчо. — И на него дължим малко, че успяхме да избягаме.

— Но все пак да побързаме — каза един носов глас зад него. — Тука е така светло, че ще получа слънчев удар.

— Мила Къртице — отговори Лукчо, — не бива да бягаме, татко ми лежи болен в килията си!

Къртицата се почеса по главата.

— Зная къде е килията му — каза тя, — изучих много добре плана на затвора, който ти ми прати, но ще имаме ли време? Трябваше да ме предупредиш по-рано.

Тя издаде един особен звук и за миг стотина къртици се събраха пред Лукчо.

— Трябва да изкопаем още един малък тунел — каза старата Къртица. — Въпрос на четвърт час. — Къртиците се хвърлиха тутакси в указаната посока. За няколко минути те достигнаха килията на Лукан. Лукчо пръв скочи вътре. Татко му беше там. Изтегнат върху нара, той бълнуваше.

Едва успяха да го отнесат в тунела, защото пазачите нахълтаха в килията. Те търсеха затворниците и не можеха да си обяснят къде може да са се дянали. Когато разбраха, че затворниците са избягали, пазачите си представиха с ужас жестоките наказания, които принцът ще им наложи, и всички дружно хвърлиха оръжията си и на свой ред се вмъкнаха в тунелите, изкопани от къртиците.

Като стигнаха вън от града, те се скриха в къщите на селяните, хвърлиха униформите си и облякоха работни дрехи. Захвърлиха също и звънчетата, които носеха на шапките си. Ще ги съберем ние и ще ги дадем на децата да играят.

Какво питате? Къде е Лукчо ли? А, забравих да ви кажа: Къртицата и Лукчо, като мислеха, че пазачите ги преследват, изкопаха друг тунел и изоставиха прохода, който водеше към полето. Ето защо не се срещнаха с пазачите на затвора. Как? Питате сега къде са? Търпение, ще узнаете и това.

Принц Лимон бе намислил да устрои голям празник.

„Моите поданици трябва да се развличат — мислеше принц Лимон, — така няма да имат време да мислят за теглата си.“

Той организира голямо конно надбягване, в което трябваше да вземат участие всички придворни лимони от първа, втора и трета степен, разбира се, като ездачи, не като коне.

Това състезание имаше следната особеност: конете трябваше да теглят коли, на които бяха сложени спирачки. Преди тръгването лимоните поставиха тежки и здрави спирачки на колелата на колите и принцът сам мина да ги огледа, за да види как действуват.

Спирачките действуваха така добре, че колелата на колите никак не можеха да се въртят: така конете трябваше да употребяват сто пъти по-големи усилия, за да теглят колите.

Когато принцът даде сигнала за тръгване, бедните коне забиха копитата си в земята, изпънаха краката си, започнаха да теглят с всички сили, като изпускаха пяна от устата, но не успяваха да помръднат колите и на педя. Тогава лимоните започнаха да ги бият жестоко с богато украсените си камшици.

Една-две от колите се придвижиха с няколко сантиметра и принцът изръкопляска доволен. После той сам слезе на пистата и започна да бие конете наляво и надясно, нещо, което му доставяше, изглежда, огромно удоволствие.

— Бийте моя кон, ваше височество! Не, бийте моя! — викаха лимоните, за да му угодят.

Принцът шибаше до изнемога.

Конете, полудели от ужас, се напрягаха и краката им се огъваха, като че ли щяха да се счупят.

Тази жестока игра беше измислена от принц Лимон, защото, както казваше той, всички коне могат да тичат, като им отпуснеш юздата! Но я ми покажете кон, който тича, когато е спънат!

Всъщност той обичаше да бие конете и организираше тези празненства, за да утоли тази си страст.

Хората се ужасяваха, но бяха принудени да присъствуват, защото принцът беше заповядал да се развличат и трябваше да се развличат.

Внезапно принцът остана с камшик, вдигнат във въздуха, а очите му се разшириха толкова, че още малко и щяха да изскочат навън. Краката му се разтрепераха, лицето му стана по-жълто отвсякога и под жълтата шапка косите му щръкнаха изведнъж и златното звънче отчаяно издрънка.