Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

След това предисловие обявявам тук равносметка с книгата „Формите на съдържанието“ на Умберто Еко и по-специално с есетата „Маршрути на сетивата“ и „Семантика на метафората“. Четох ги, вземах си бележки и ги забравих, но съм сигурен, че все пак нещичко от тяхната интелектуална празничност ми е извънредно много помогнало.

Есето „Зараждането на естетически послания в един райски език“ също служи отлично като пример за една тенденция към омаловажаване на границите между изкуство и наука, математика и игра, въображение и логическа мисъл. Чете се като разказ. Може да се превърне в очарователна играчка за децата. И нека Еко не се обижда, ако го препоръчам на моите приятели начални учители — нека опитат, след като изследват всички други възможности (а те не са малко), да въведат играчката — например в пети начален клас. Силвио Чекато (вж. „Неправдоподобният учител“, Бомпиани, Милано, 1972 г.) е вече доказал, че с децата не трябва да се страхуваме да говорим за „трудни неща“: по-лесно е с тях да сбъркаш, ако ги подцениш, а не ако ги надцениш.

Интересно е да се отбележи как Валон (в цитираната книга „Произход на мисленето у детето“), разговаряйки с децата, открива също и „двойки по асонанси“. Например той пита: „Кое нещо е твърдо?“ Отговор: „Стената.“ Или: „Как става тъмно?“ Отговор: „Защото става вечер.“ И това, т.е. познавателната функция на римата, оправдава удоволствието, което децата намират там много повече, отколкото ги възнаграждава простият ефект от повторението на звука.

Успенски в своето есе „Върху семиотиката на изкуството“ подхваща аргумента на равнището на художествено творчество: „Фонетичният афинитет задължава поета да търси семантични връзки между думите: по този начин фонетиката ражда мисълта…“

Относно концепцията за „очудняването“ да се види есето на Виктор Шкловски „Структурата на новелата и романа“, а също и другото — „Изкуството като похват“. Цитирам и двете:

„Целта на изкуството е да предаде впечатлението от обекта като виждане, а не като разпознаване…“ „Похватът на изкуството е да очуднява обекта…“

„За да се направи от един предмет художествен факт, е необходимо да го изтръгнеш от фактите на живота… да изтръгнеш предмета от серията на обичайните асоциации…“

Фонетичното привличане между „apeso“ и „acceso“ 20 20 „Закачен“ и „запален“ (итал.). — Бел.пр. (вж. гл. 5) може да стане несъзнателно, на нивото на онова, което Таубер и Грийн в техния „Предлогически опит“ (Борингиери, Торино, 1971 г.) наричат „сублиминални възприятия“. Те пишат:

„Силно надарените творчески личности са много по-предразположени да събират у себе си материал за сублиминално възприемане.“

И дават за пример немския химик Август Кекуле, който една нощ сънувал змия, захапала опашката си, и разтълкувал съня като предкогнитивно състояние на своя опит да концептуализира някои структурни проблеми на химията. Изобщо първо е сънувал змията, която си хапе опашката, и после е имал идеята за „бензоловия пръстен“. Всъщност ониричният труд не създава — уточняват авторите, нов текст, а използува „сублиминални възприятия“, словесни или визуални, които са същинска мина за активното въображение.

По отношение на историите, измислени от децата (вж. гл. З, 5, 35), струва ми се, че важи, размишлението на Джон Дюи в „Как мислим“:

„Въображаемите истории, разказвани от деца, притежават всички степени на вътрешна последователност: някои са несвързани, други са разчленени. Когато са свързани, те стимулират някаква разсъдъчна мисъл. И наистина обикновено такива наблюдаваме в надарените с логически способности умове. Тези конструкции на фантазията предхождат често една мисъл от типа на по-строго последователните и подготвят пътя й.“

„Стимулират“, „предхождат…“, „подготвят пътя…“ — не ми изглежда произволен изводът, че ако трябва да научим децата да мислят, трябва първо да ги научим да измислят.

У същия Дюи има едно друго хубаво размишление:

„Мисленето трябва да бъде запазено за новото, за временното, за проблематичното. Оттук чувството за принуда над ума им и за изгубено време, което децата изпитват, когато се иска от тях да разсъждават за познати неща.“

Отегчението е неприятел за мисълта. Но ако подканим децата да мислят „какво би се случило, ако (вж. гл. 6) Сицилия загубеше копчетата си“, готов съм да заложа всички мои копчета, че не ще се отегчат.