Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

„Творческата способност“ е синоним на „дивергентно мислене“, т.е. тя може да разкъсва непрекъснато схемите на опита. „Творчески“ е един интелект, докато работи, докато пита, открива проблеми там, където други намират задоволителни отговори, чувствува се добре при неустойчиви ситуации, другите предугаждат само опасности, способен е на самостоятелни и независими (даже от бащата, от учителя и от обществото) оценки. Той отхвърля кодовете, борави с предмети и понятия, без да се предава пред забраните на конформизма. Всички тези качества се проявяват в творческия процес. И този процес — чуйте!, чуйте! — има винаги закачлив характер даже и когато е замесена „строгата математика“… (И тук трябва да припомним категорично, че същото нещо казва и моят приятел професор Виторио Кекучи от университета в Пиза в своята брошура „Творческа способност“, издадена от Алфредо Нези в неговите „Тетрадки от Корея“. Казва това и го доказва чрез електронни изчислители със съвсем малко експерименти върху математически игри.)

Също и Марта Фатори напоследък заключава, че всички могат да бъдат „творци“, стига да не живеят в репресивно общество, в репресивно семейство, в репресивно училище… Възможно е значи да бъдем възпитавани на „творчество“.

Към тези заключения се присъединяват и преподавателите от Движението за сътрудничество по възпитанието в „Творчество при изразяването“, където те излагат някои свои изследвания. Общо взето, това е компилация под знака на едно неизказано мото: „Нека организираме такова училище, което да е благоприятно за възникване и развитие у всички деца на онези качества и наклонности, посочвани като характерни за «творческите» типове.“

Особено значимо ми изглежда тяхното завоевание — не го прави една личност, а едно войнствено движение, събрало най-напредничавото от италианските училища, когато, казвайки „творчество“, те разбират цялата училищна система, а не само определени „предмети“.

Цитирам:

„В миналото се говореше за творчество най-често във връзка с така наречените дейности за изразяване и с играта, противопоставяна на другия опит като математическо-научна концептуализация, изследване на средата, историко-географски проучвания… Фактът, че дори и по-заетите и добре устроените в живота хора отлагат творческата роля за моменти на по-малка заетост, може би най-добре доказва, че нехуманната система, в която живеем, поставя като своя главна цел репресията на творческия потенциал на човечеството…“

Цитирам още:

„… математическото формулиране не трябва да тича по принудителните релси на техническата сръчност и на ефикасността, но трябва да тръгне от признанието, че концептуализацията е свободна и творческа функция на нашия интелект… Даже, говорейки за сферите на възпитанието, се констатира, че основна характеристика за едно обучение би трябвало да бъде неговата способност да преобразява, т.е. да дава възможност на обучавания да възприема по отношение на себе си не едно пасивно възприемащо поведение, а поведение на активна и творческа намеса върху собствения си начин на съществуване…“

Ще отбележа, за да направя крачка назад (елегантно е от време на време да се правят една-две такива), че тук в употребата на термините „творчески“, „творческо начало“ не се чува вече даже и ехо от древни и съвременни налучквания. Тези опити да се придаде на възпитателната дейност смисъл и характер, различни от онези, които са възприели учебните институции съобразно социалната си роля, сега са похвални, но едностранчиви.

Шилер — само го споменавам… не казвам друго — бе първият, който говори за „естетическо възпитание“ („Писма върху естетическото възпитание на човека“). „Човекът — пише великият Фридрих — играе само когато е човек в пълния смисъл на думата и е напълно човек единствено когато играе.“ Той тръгва от едно така решително твърдение, за да достигне направо до идеята за „естетическа държава“, на която поверява задачата „да даде свобода чрез свободата“. Погрешна идея, но нали все пак имахме „етическа държава“, а пък тя ни костваше кръв и сълзи.

За да намерим идеи толкова радикални и с подобна насоченост, нека направим скок от около двадесет години чак до Херберт Рийд и неговото прочуто „Възпитание чрез изкуство“. Неговата централна теза е, че художествената дейност и тя единствената може да осъществи и да развие у детето цялостен опит. Той има прозрението, че за да се развие логическото мислене, не е необходимо да се жертвува въображението. Тъкмо напротив. Сигурно е, че то не извършва дейността си, без да повлияе силно върху познанието и оценката на детската рисунка.