Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Роберта:

— Сега беше друг ден.

Този път, за да се премине от един ден в друг, не „спаха“. Достатъчно е да се обяви. Всъщност новият скок във времето подчертава отдалечаването на играта на джунгла от играта на море.

Влачат лодките, пеейки. Започват отново да плават. Кашонът на Джорджо се преобръща.

Роберта:

— Морето се развълнува.

Падането на Джорджо е неволно: миналото несвършено време използува веднага грешката творчески, обяснявайки я с логиката на играта.

Джорджо се обръща много пъти. За да се забрави неговата несръчност, повтаря я многократно, прави се на палячо. Роберта се смее. Джорджо сега „се прави на палячо“, смехът на Роберта напълно го обезщетява.

Има ли в неговата изява елемент на ухажване, на „свободен танц“?

Джорджо:

— Земя! Земя!

Роберта:

— Ура-а!

Спират до един бор.

Джорджо:

— Мир и благодат!

Джорджо живее в една област, където често се срещат монаси францисканци, събиращи милостиня. Може би и той понякога е мечтал да бъде монах. Не е възможно да се възстанови колко честа е била тази нова намеса. Монасите поздравяват по този начин, влизайки в къщите…

Пристигането до бора трябва да е станало за Джорджо нещо като „прибиране в къщи“. В игрите, както и в съня, въображението кондензира образите с мълниеносна бързина.

Може също да се отбележи, че появата на „острови“ е основателно обяснение за началната фаза от сутринта: „ние се криехме“. Децата са наистина „скрити“, отдалечени от всички, заобиколени са от морето.

Часът е 11:57. Джорджо се сеща, че са загубили пистолетите. Не знаят къде да ги търсят. Предшествуващата минута за тях потъва в едно минало, което не знаят как да възстановят. От прозореца им показвам двата пистолета, отиват да ги вземат, без да се учудят на моето всезнание.

Часът е 12:00. Разменят си корабите. На Роберта се пада сега кашонът. Изправя го. Една от страните се отваря като врата. Асоциацията е така подканяща, че лодката става къща. Сега отиват на лов за зайци.

„Зайците“ са същите шишарки, които преди са били „пилета“. Играта не ги възприема никога като шишарки.

Часът е 12:05. Събрани са шишарки в кашона.

Роберта:

— Тук ще остана завинаги с моята къщичка.

Джорджо:

— Аз си почивам.

Бъдещето и сегашното време на двата глагола означават отдалечаването от играта: един вид пауза на почивката.

Играта сега, когато започва отново, се раздвоява. Джорджо стреля по някой заек, а Роберта трябва да отиде да го прибере, но междувременно тя търси други неща за своята „виличка“.

Роберта:

— Аз имах ферма за отглеждане на млади кокошки.

Джорджо (който се е върнал след плуване с кошницата):

— Аз идвах да те намеря, защото бяхме приятели.

Още няколко минути играта се колебае уморено. Джорджо решително прекъсва нишката, като отива на люлката, извиквайки Роберта да го бута. Люлката ги занимава с малки отклонения до часа за обяд.

Това, което тук скицирахме, както се скицира една тема на един инструмент, без наистина да се изпълни, е „изчитане“ на играта като „разказ в действие“. Аз не съм стенограф, по времето, когато правих тези наблюдения от натура (преди десетина години), не притежавах магнетофон, можех само да си вземам бележки в тетрадка. Тези бележки трябваше да обсъдя с един психолог и прочее и прочее. Но за целта на тази микрограматика на фантазията предшествуващите страници би трябвало да са достатъчни да подскажат как даже върху „оста на играта“ като в един свободен текст се съсредоточават приносът и подбудите, които обособихме, когато анализирахме историята на Пиерино и пластилина. Това са осите на словесния подбор, на опита, на неосъзнатото (кратката, но ужасна игра с пистолета…), привнасящи в играта ценностите. В случая това е редът, в който Джорджо подрежда отново дървата накуп.

За да се обясни напълно една игра, би трябвало да възстановим стъпка по стъпка как става символизацията на предметите, как се извършват измененията и трансформациите, „заобикалките на значението“. За тази работа психологическият инструмент, наистина ценен, се оказва недостатъчен. Не психологията, а лингвистиката или семиотиката е тази, която ще ни обясни как действието с хвърлянето на дървата върху купа, разгледано в тази глава, изисква глагол в минало несвършено време; как се налагат известни аналогии между един и друг предмет от играта веднъж по пътя на формата, веднъж по пътя на значението.

Имаме много, и то разумни („теории“ за играта, но все още няма една „феноменология“ на въображението, която да й даде живот.