Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Питам най-напред всички деца: „Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?“

Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: „Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.“

Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата. Като разказвах историята за първи път, не се досещах за нищо. Децата бяха тези, които ми го откриха и които ми показаха правилото: който минава под бариерата в едната посока, става котка, който минава под нея в обратна посока, става отново човек.

С бариерата в средата обаче би било възможно също противопоставянето между „минавам отгоре“ и „минавам отдолу“. Но никой никога не ми го е загатвал. Вижда се, че ритуалната употреба на бариерата трябва да се съобразява с много точни правила и да не се прекалява с променливите. „Преминаването отгоре“ ще бъде запазено за котките, които отиват и се връщат, като остават такива… И наистина, когато едно дете веднъж възрази: „Как котаракът, преминавайки под бариерата, за да се върне в къщи, не е станал веднага отново дядото?“, веднага друго дете взе да му възразява: „Но този път не е минал отдолу, а е минал отгоре (прескочил е бариерата).“

След което обаче възниква подозрението, че превръщането на котката наново в дядо не е продиктувано изключително от мотиви за справедливост, но също така — макар и мъничко да пресилваме — и от съображения за симетрия във фантазирането. Станало е едно магическо събитие в едно направление. Въображението, без да го съзнава, вече е очаквало да се извърши магическо събитие и в обратна посока.

За да бъде пълно удовлетворението на слушателя, трябваше да има формалнологическа основа — или поне една морална. Разрешението беше подсказано едновременно от математическия ум и от сърцето.

Може би впечатлението, което остава, че единствено сърцето решава, зависи от някакъв дефект в анализа. С това, разбира се, не искам да отрека напълно, че сърцето има своите основания в смисъла, посочен от Паскал. Но и въображението, както се видя, има своите.

10:30 часът. Джорджо (седем години) и Роберта (пет и половина години) излизат от хотела в боровата горичка, която го огражда.

Роберта:

— Да потърсим гущери?

Аз, който ги наблюдавам от прозореца, разбирам много добре причината на това предложение. Роберта лови гущерите с ръце, Джорджо обаче изпитва от тях отвращение. Обикновено Джорджо предлага да тичат, защото е по-бърз. Роберта отбива удара, като предлага да рисуват, защото там е по-добра. Природата е нелоялна в своята наивност.

Обикалят бавно. Освен че търсят гущери, търсят случая. Също Новалис го твърди: „Играта е експериментиране със случая.“ Избягват широките пространства, като остават зад кухнята на хотела, където горичката е по-домашна. Идват до един куп с дърва.

Роберта:

— Ние се скривахме.

Минало несвършено време е знак, че очакването е свършено, налучкването приема формата на игра. Глаголът установява разстоянието между света, съществуващ заради самия себе си, такъв, какъвто е, и света, превърнат в символи за играта.

Скриват се, обикалят бавно около купа, преместват някое парче дърво. Има парчета с правилна форма, лесни да се борави с тях, насечени за кухнята. Започват да пренасят някои от тях. Зад купа има един кашон и една голяма кошница. Вземат ги. Джорджо започва да ръководи играта.

Джорджо:

— Бяхме в джунглата на лов за тигри.

Горичката, която беше част от ежедневната действителност през ваканцията, не ги интересуваше като такава: ето я вече умалена или провъзгласена за „символ“ на ново значение. „Когато нещата — казва Дюи — са станали символи и придобиват репрезентативната способност да застанат на мястото на други, играта се превръща от чиста физическа изява в дейност, включваща интелектуалния фактор.“

Преместват се към едно възвишение, което се издига над земята. Кошницата и кашонът стават (продължава възлагането на роли на предметите) две колиби. Събират се дръвца за огъня.

Играта се представя тук като отворена последователност, протичаща в откриване и измисляне на аналогии. Думата „джунгла“ е подсказала думата „колиба“. Но сега се намесва опитът: децата са играли толкова пъти в къщи и вмъкват тази игра в играта на джунгла.

Роберта:

— Палехме огън.

Джорджо:

— Отивахме да спим.

Всеки един се оттегля в своята „колиба“. Там остават сгушени няколко секунди.