Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

„Изпълнителската“ техника, така да се каже, за измисляне на приказки с математическо съдържание не се различава от тази, която илюстрирахме тук и там във връзка с други истории. Ако един герой се нарича „Господин Висок“, той има в името си своята съдба, а в своята природа — своите приключения и своите беди. Достатъчно е да се анализира неговото име, за да се изведат случаите. Той ще представлява измерителна единица за света, една специална гледна точка, която ще има преимущества и несполуки. Той ще гледа от по-високо, отколкото другите, но ще се начупва често на толкова парчета, които трябва търпеливо да се събират отново в едно цяло… Удобен е да се направи от него символ, както всяка друга играчка, всеки друг герой. Би могъл по пътя да загуби своя математически произход и да придобие други значения. И тогава нека оставим фантазията свободна да го следва до краен предел, без да го опримчваме в схемата на волята и разума. За да успеем, историята трябва винаги да бъде поднасяна с достоверност, със сигурността, че упражнението на достоверност ще бъде компенсирано сто на едно, както правилно казва евангелието, когато препоръчва да мислим за царството небесно, тъй като другото идвало от само себе си.

За да проникнем в опитността на детето на три или четири години, на което майката чете или разказва приказка, имаме твърде малко сигурни факти, на които да разчитаме, и сме принудени на свой ред да си служим с въображението. Ще сбъркаме обаче, ако търсим нашия изходен пункт в самата приказка и в нейното съдържание. Най-значителните елементи в преживяната от детето ситуация могат даже да не се отнасят пряко до нея.

Преди всичко приказката за детето е идеално средство да задържи при себе си възрастния. Майката е винаги толкова заета, бащата се появява и изчезва в един мистериозен ритъм, извор на повтарящи се безпокойства. Рядко възрастният има време да играе с детето, както това би му харесало, с всеотдайност и пълно участие, без да се разсейва. Но с приказката е различно. Докато тя трае, мама е тук, изцяло за детето — присъствие трайно и успокояващо, източник на протекция и сигурност. Не е казано, че когато поиска след първата втора приказка, то е наистина заинтересувано или изключително заинтересувано от нейните случки. Може би то иска само да продължи колкото се може по-дълго тази приятна ситуация, да продължи да има мама до своето легло или седнала на същото кресло съвсем удобно, за да не й хрумне да избяга твърде бързо…

Докато спокойният поток на приказката тече между двамата, детето може най-после да се наслади на майка си на спокойствие, да наблюдава лицето й с всичките му особености, да разучава очите, устата, кожата… Колкото до слушането, слуша: но си позволява на драго сърце да се разсее от слушането, например, ако познава вече приказката (затова може би самото то е поискало умишлено повторението) и поради това трябва само да контролира за нейното правилно развитие. Междувременно неговото главно занимание ще бъде това проучване на майката или на възрастния, което рядко може да направи в подробности и както би искало.

Гласът на майката не му говори само за Червената шапчица или за Палечко — говори му за самата нея. Един семиолог би казал, че детето е заинтересувано в този случай не само от съдържанието и от неговите форми, не само от формите на изразяване, но от същността на изразяването, т.е. от майчиния глас, от неговите оттенъци, сила, модулации, от неговата музика, която внушава нежност, която развързва възлите на безпокойството, прави да изчезват привиденията на страха.

Идва после или по-скоро едновременно контактът с майчиния език, нейните думи, неговите форми, неговата структура. Не можем никога да уловим момента, в който детето, слушайки приказката, овладява, поглъщайки я, определено отношение между частите на речта, открива употребата на едно глаголно наклонение, функцията на един предлог. Но ми изглежда сигурно, че приказката представлява за него един богат източник на информация върху езика. В неговото усилие да разбере приказката участвува и усилието да разбере думите, от които тя се състои, да установи между тях аналогии, да направи дедукция, да разшири или стесни, да уточни или коригира полето на едно значение, границите на един синоним, сферата на влияние на едно прилагателно. В неговата „декодификация“ този елемент на лингвистична дейност не е допълнителен, а е решаващ, както и другите. Говоря за „дейност“, за да подчертая също по този повод, че детето взема от приказката, от ситуацията, от всички случки на действителността това, което го интересува, това, което му служи чрез непрекъснат подбор.