Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

В този случай заклинанието на страха идва чрез „смях на агресивност“ — доста сходен с тортите, захвърляни в лицето, любими на немия филм, и „смях на жестокост“, към който децата са винаги склонни. Но и той носи своите опасности: например, когато се смеят на физическите недостатъци, измъчват котките, откъсват главите на мухи.

Специалистите са ни обяснявали, че се смеем на човек, когато падне, защото не се е държал според човешката норма, а като кегла. От това наблюдение, ако го вземем буквално, извличаме механизма на „превръщане във вещ“.

а) Чичото на Роберто е по професия закачалка. Стои във фоайето на луксозен ресторант с вдигнати ръце: на ръцете му клиентите закачват палта и шапки, в джобовете му мушкат чадъри и бастуни…

б) Господин Дагоберто по професия е масичка за вземане на бележки. Когато шефът прави обиколката, той върви до него и щом шефът поиска да си вземе бележки, превива гръбнак и шефът пише…

Смехът, в началото жесток, отстъпва място полека-лека на чувство на безпокойство. Ситуацията е комична, но несправедлива. Смеем се, но сме тъжни. Като че ли сме навлезли в обсега на Пиранделовата дефиниция за хумор, и то откъм обратната й страна. Ще спрем тук, за да не усложняваме нашия разговор.

Прочутата приказка за грозното пате на Андерсен — лебеда, попаднал погрешно в ято патици — може да бъде изразена в математически термини като „приключението на елемент А, попаднал погрешно всред елементите В, който не намира спокойствие, докато не влезе отново в своето естествено цяло, това на елементите А“.

Фактът, че Андерсен не я е замислил в термини на множественост, няма никакво значение. Че вероятно не го е даже и докоснало подозрението, че си играе с класификацията на Линей, с неговата особено, не значи нищо. Той е имал наум съвсем друго нещо: преди всичко една парабола на своя собствен живот: от „грозно пате“ до „лебед“ на Дания. Но съзнанието е едно-единствено и няма кътче в него, което да остане чуждо на движенията и активността на умствената му дейност, непременно преднамерена. Приказката с нейната несъзнателност е също упражнение на логиката. И е трудно да се очертаят граници между дейността на логиката на фантазията и дейността на логиката без прилагателни.

Така детето, което слуша или чете приказката, минавайки от нежност към ентусиазъм и откривайки в съдбата на „грозното пате“ сигурно обещание за триумф, не си дава сметка за факта, че приказката запечатва в неговото съзнание зародиша на логическа структура: но фактът остава.

Сега въпросът е следният: можем ли да тръгнем по обратния път, да си послужим с едно разсъждение, за да получим една приказка, да използуваме логическа структура за съчиняване на приказка? Мисля, че да.

Да разкажа на децата историята за едно изгубено пиленце, което отива да търси майка си и отначало мисли, че я е разпознало в една котка („Мамо!“ — „Мяу, махай се от тука или ще те изям!“), после в една крава, в един мотоциклет, в един трактор… и накрая среща квачката, която го търси и която излива върху него своето безпокойство с четири плесници (получени наведнъж с блаженство). Сблъсквам се главно с тяхната дълбока потребност да имат всеки момент сигурността, че майка им се намира до тях. Карам ги да преживеят преди успокояващата развръзка тръпката, когато често са се страхували и се страхуват да загубят родителите си. Засягам някои механизми на схема, но в същото време задвижвам тяхното съзнание: процес, съществен за изработване на познавателни средства.

Слушайки, децата се научават да класифицират, да изграждат възможни и да изключват невъзможни множества от животни и предмети. Докато слушат, въображение и разсъждение се сливат в едно цяло и ние не сме в състояние да предскажем дали трайното, което ще остане в края на историята, ще бъде някаква емоция или някакво отношение към реалното.

Друга история, която можем да разкажем на детето в този ред на идеи, е тази, която бих нарекъл „играта за кой съм аз“.

Едно дете пита майка си: „Кой съм аз?“ — „Ти си мой син“, отговаря майката. На същия въпрос различни лица ще дадат различни отговори: „Ти си мой внук“, ще каже дядото, „мой брат“, ще каже братът, „пешеходец“, „велосипедист“, ще каже регулировчикът, „моят приятел“, ще каже приятелят… Изследването на множествата, в които детето участвува, е за него едно възбудително приключение. То открива, че е син, внук, брат, приятел, пешеходец, велосипедист, читател, ученик, футболист: т.е. открива своите многостранни връзки със света. Основната дейност, която то извършва, е от логически характер. Емоцията в нея представлява едно подсилване.