Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

„Веднъж Пиерино си играеше с пластилин. Минава поп и го пита:

— Какво правиш?

— Правя поп като тебе.

Минава каубой и го пита:

— Какво правиш?

— Правя каубой като тебе.

Минава индианец и го пита:

— Какво правиш?

— Правя индианец като тебе.

После минава дявол, който беше добър, но след това става лош, защото Пиерино хвърля акито върху него, дяволът плачеше, защото беше целият изцапан с лайна, после пак става добър.“

Прави впечатление в тази историйка употребата на екскрементален език с освобождаваща функция. Детето, когато е поставено от средата в условия да се изразява без цензура, бърза да се възползува от тази свобода, т.е. да изгони от себе си чувството за вина, свързано с познаването на естествените нужди. Става дума за „забранени думи“, „които не са прилични“, „които не бива да се казват“ според семейния модел за култура. Самото им произнасяне означава впрочем отказ да се понася този репресивен модел и превръща в смях чувството на вина. Този порив е проникнат от една по-широка дейност за самоосвобождение от страха, от всякакъв вид страхове. Детето персонифицира своите неприятели, всичко, което му е известно като вина и като заплаха, и ги хвърля един срещу друг, забавлявайки се да ги унижава.

Вижда се, че тази дейност по-нататък съвсем не е праволинейна. Към дявола в началото се пристъпва с известна предпазливост. Той е „добър дявол“. Кой знае? Заклинанието, вложено в ласкателното прилагателно, се подсилва изключително много с жеста. За да укроти дявола, детето изсипва „акито“ върху него, т.е. това е един вид обратното на светената вода. Но не се ли случва също даже и в сънищата един предмет да представя своята противоположност? (Д-р Фройд го доказва.)

Сега дяволът е загубил успокояващата маска на добротата. Той е това, което е: „лош“. Но признаването идва, когато можем да пренебрегнем неговата лошота и да се надсмеем над него, защото е съвсем мръсен: „изцапан с лайна“.

Смехът на превъзходство, който позволява на детето да тържествува над дявола, му дава възможност също за изкупление: от момента, в който вече не вдъхва страх, дяволът може да стане отново „добър“, но вече като марионетка. Истинският дявол беше бомбардиран с изпражнения. Сега той е оразмерен наново, сведен е до играчка. Може да му се прости… вероятно за да бъдем извинени и ние заради употребата на „лоши думи“, нали? Остатък от безпокойство или компенсация поради вътрешната цензура, това са неща, които приказката не е в състояние да разтълкува изцяло…

Това тълкуване, отнесено към беседата от предшествуващата глава, все пак не е достатъчно да даде пълно обяснение на историйката. И тъй като сме на въпроса, да не се отказваме да го подновим.

Говорейки за литературното творчество, Роман Якобсон отбелязва, че „поетичната функция проектира принципа на еквивалентност от оста на избора (словесен) до оста на комбинацията“. Римата например може да открие звукова еквивалентност и да я наложи на речта: звукът предшествува значението. Това се случва също в детското въображение, както видяхме по-горе. Но още преди „оста на словесния избор“ виждаме да се проектира за Пиерино и пластилина оста на личния опит: в конкретния случай — играта с пластилина и самият начин, как тя е преживяна от детето. И наистина приказката е във форма на „диалог“, с който детето придружава играта си да моделира фигурки. Формата, а не материята за изразяване, която в играта е преди думите, пластилина; в разказа обаче материята за изразяване са думите.

В разказа изобщо езикът приема напълно своята символична функция, отказвайки материална поддръжка на играта. Не става ли дума може би за връзка с реалното, не така богато, както е самата игра. Трябва ли да помислим, че играта е по-конкретно творческа в нейната основна двусмисленост на игра работа, докато разказвачът в качеството му на фантазиране чрез словото е форма на бягство от действителността? Мисля, че не. Разказът, напротив, ми изглежда да е по-напреднала фаза на доминиране над реалното, една по-свободна връзка с материалното. Това е момент на размишление, преминаващ оттатък играта. Това е вече форма на рационализация на опита: отправен пункт към абстракцията.

В играта с пластилин, глина и други пластични материали детето има един-единствен антагонист: материала, с който работи. В разказа то може да размножи антагонистите, да прави с думите това, което с пластилина не би успяло да направи.