Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Нищо друго освен смеха не може да му помогне да дедраматизира, да уравновеси своите отношения с темата, да излезе от примката на обезпокояващите впечатления, на невротичните теоретизации. Има един период, през който е почти необходимо да се измислят за него и с него истории за „аки“, за „гърненца“ и други подобни. Аз го правих. Познавам много други родители, които са го правили и те не се разкайват за това.

Между моите спомени на баща — поне в това отношение без табу — има много стихове и песни на тази тема, импровизирани специално за деца на близки. Песните се пееха в автомобила, не зная поради какъв условен рефлекс, неделя сутрин, защото вечерта на връщане децата бяха много уморени, за да пеят. Ако не бях и аз като всички други повече или по-малко повлиян от условностите, бих включил тези „експериментални“ песни в моите сбирки със закачливи детски стихотворения. Вярвам, че едва след двехилядната година ще имаме достатъчно смели автори, за да го направят…

Случаят с автомобила директно повлия върху моята „История за цар Мидас“, който, освободен от дарбата да превръща в злато всичко, до което се докосва, поради известно неблагоприятно обстоятелство бива принуден да превръща всичко, до което се докосва, в „аки“ и първото нещо, до което се докосва, е, разбира се, неговият автомобил…

Историйката няма нищо особено, но често когато отивам в едно училище, чувам да питат за нея, докато в целия клас витае закачливо очакване. Децата искат да ме чуят да произнасям думата „аки“ буквално и от начина, по който се смеят в този момент, се разбира много добре, че те, бедничките деца — наши родственици, не са могли никога да се осмелят да я произнасят лично до пълно изчерпване на желанието си.

Една сутрин на село с група деца от нашето си племе измислихме цял екскрементален роман, който трая няколко часа и има необикновен успех. Нещо не по-малко необикновено: след като се смяхме толкова, та чак ни заболя стомахът, никой не направи по-късно и намек за това. Историята беше изпълнила функцията си, подтиквайки до крайни последствия с цялата агресивност на случая пререканието с така наречените „условности“. Схемата, ако се интересува някой, беше горе-долу следната.

В Тарквиния се случват най-различни неща: един ден саксия пада от един балкон и едва не убива един минувач, друг ден се откачва водопроводен улей от покрива и пробива един автомобил… Все около една и съща къща… Все по едно и също време… Коварен замисъл? Уроки? Една учителка в пенсия след внимателни изследвания успява да установи, че нещастните случаи са в пряка връзка с „гърненцето“ на някой си Маурицио, на години три, на месеци пет. На това влияние обаче могат да се припишат също много весели събития, печалби от лото, намиране на етруски съкровища и пр. Накратко: различните случки — щастливи или нещастни — зависят от формата, количеството, консистенцията и цвета на „акито“ на Маурицио. Тайната не е вече тайна. Най-напред някои от семейството, а после и други групи от приятели и неприятели се заемат да заговорничат, за да овладеят хода на събитията. Интриги и съзаклятия се заплитат около храната на Маурицио: целта оправдава средствата… Съперничещи банди се бият, за да владеят царството на неговите черва и да осъществят своите противоположни проекти. Подкупване на лекаря, на аптекаря, на прислужницата… Един немски професор на почивка в Тарквиния, осведомен за нещата, решава да напише научно есе, което ще му донесе слава и пари, но вследствие на необмислено взет пургатив се превръща в кон и избягва в Марема, последван от секретарката си. За съжаление не си спомням вече заключението, което обхващаше космични мащаби. Не ми се иска сега да изфабрикувам едно такова на студено.

Ако един ден напиша тази история, ще предам ръкописа на нотариуса с нареждането да го публикува около 2017 година, когато концепцията за „лош вкус“ ще да е претърпяла необходимата и неизбежна еволюция. В тази епоха за „лош вкус“ ще се смята използуването на чужд труд и поставянето на невинни в затвора, а децата ще бъдат свободни да си измислят истории, наистина поучителни, даже и за „акито“.

В детските градини, когато са наистина свободни да измислят истории и да говорят за неща, които за тях имат значение, децата прекарват един период, през който си служат по най-агресивен, почти натрапчив начин с така наречените „лоши думи“. Едно доказателство за това е историята, която следва, разказана от едно дете на пет години в детската градина „Диана“ в Реджо Емилия и записана от преподавателката Джулия Нотари.