Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Всичко това не само обвързва все повече детето към майката, в тази ситуация то има твърде малко шансове за своите собствени импулси и не е в състояние да предприеме нищо без майката или нейното разрешение. Може да се стигне дотам, че в крайна сметка детето да няма дори вече собствени желания; тогава то резигнира и изпада в пасивно безразличие, но в същото време очаква някой да отгатне и изпълни желанията му, защото то самото се е отучило, отказало се е да желае. Така възникват пасивното поведение на очакване и удобство, представата за живота като за царство на безделниците — които прикриват лежащата отдолу депресия. В своя роман „Обломов“ Гончаров превъзходно изобразява такъв тип развитие.

Радикалното отпадане на желания, искания и импулси води по-нататък до една всеобща неумелост в общуването със света, поради която човек вторично става още по-зависим от другите. Тези майки често описват на детето света навън като зъл и опасен, така че в своето по-нататъшно развитие то остава с чувството, че топлина, защитеност, разбиране и сигурност съществуват само вкъщи при майката. Мисълта, че у дома то вече има възможно най-доброто, допълнително отслабва импулса му да се обърне към света. Такива майки не допускат по възможност никого до детето и ревниво го пазят; приятели и приятелки биват развенчавани, или майката, тъжна и наскърбена, реагира на приятелствата като на изневяра спрямо нея, защото във всеки друг тя вижда потенциален съперник, който би могъл да й отнеме детето. Така то бива „нежно изнасилвано“, често чак до пубертета, а дори и по-късно; неговите собствени импулси биват задушавани в обгръщащия всичко памук на грижовната майчина любов. До детето не стига нищо сурово, твърдо и студено, спрямо което то да може да се докаже. То разчита, че светът навън ще продължава да е разглезващ и се проваля, когато се сблъска с него. Едва тогава то преживява собствената си неспособност и слабост, от които се скрива отново в старата защитеност. Заради неговата Аз-слабост справянето с живота му изглежда една толкова непосилна задача, че то се ужасява и резигнира.

Такива майки следователно не могат навреме да пуснат детето на воля и да дадат свобода за собствено развитие. Те го обвързват към себе си чрез тяхната претенция за любов, която дори не допуска детето да изрази свободно своята благосклонност, а я изисква. Бъди мил с мен. Дай ми една целувка. Те правят всичко вместо него. Остави, аз ще го свърша вместо теб. Това все още е много тежко за теб. Още не можеш да… — и секват неговите собствени импулси. Не искаш ли да си играеш, с това? Престани вече — без да имат представа какво причиняват по този начин. Така те убиват всяко здравословно себеразгръщане в детето, а в крайна сметка и толкова важните „упражняващи се“ върху живота фантазии по време на първите му опити за овладяване на света. Ако детето не може да научи в тези условия „въртенето около себе си“, то остава фиксирано за майката, реагиращо ехо, и не познава нито света, нито своите собствени възможности и граници. То остава с пасивна нагласа и готовност за приспособяване, с очакването, че животът също е една разглезваща майчинска инстанция. Естествено така разочарованията са неизбежни и те обикновено водят до разразяване на досега латентната, неусетно промъкваща се депресия.

Ситуацията на майката спрямо детето може да бъде усложнена от различни съдбовни събития — развод, овдовяване, раждане на детето в една трудна фаза от брака, няколко последователни раждания и т.н. Като цяло единствените деца в семейството са по-застрашени в това отношение от децата с братя и сестри, където обладаващата любов на майката се излива не само върху едно дете. Един мой пациент, единствено дете в семейството, веднъж се изрази съвсем драстично: Когато майка ми изсипва върху мен рога на изобилието на своята любов, аз получавам синини от това.

Необходимостта да пусне децата на воля превръща в този смисъл всяко биване-майка в една неблагодарна задача, в толкова по-голяма степен, колкото повече човек очаква или дори изисква благодарност. Ако майката не притежава или не придобие зрелостта, да гледа на здравословното себе-развитие на децата като на възнаграждение за нейната любов, усилия, жертви и откази, ще причини на себе си и на тях ненужни страдания.

Вътрешната ситуация на тези деца е още по-сложна. Те не могат да не изпитват и омраза към майката, която по този начин ги лишава от власт и ги владее. Осмелят ли се обаче да изразят нещо такова, тя събужда у тях чувството за вина, изброявайки всичко, което е сторила и пожертвала в тяхно име. Всичко това, разбира се, е вярно, само че не е било изисквано от детето, за да трябва то сега да се чувства благодарно за нещо, което не само не е искало, а дори му е навредило. Засрамено, то се усеща ужасно неблагодарно и от чувство за вина изоставя своя опит за освобождаване. Както ще видим по-късно от примерите, именно чувствителните деца са тези, които страдат тежко и понасят увреждания от тази атмосфера. Те не се осмеляват да предприемат съответните за възрастта стъпки за отделяне от майката. Тук излиза наяве цялата опасност от тясната обвързаност и твърде голяма зависимост. Детето е принудено по-скоро да се откаже от своето собствено развитие, да го пожертва, отколкото да понася чувството за вина, че е причинило толкова много мъка на майката — от гледна точка на детето една неразрешима по друг начин ситуация. Едва ли има нещо по-натоварващо за него от такова „възпитание“ чрез събуждане на чувство за вина; това е един от най-големите грехове, които възрастният по-късно трудно може да прости на своите родители, ако изобщо успее да се дистанцира от случилото се и да разпознае ненужното страдание, причинено му от мнима любов.