Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

В добрата връзка с майката съществува отношение на взаимно даване и вземане, което и двамата възприемат като ощастливяващо. Детето отразява ехообразно проявеното към него; то отговаря на усмивката на майката с усмивка, а по-късно неговата усмивка предизвиква тази на майката. Налице е една съкровена свързаност, едно отгатващо разбиране между двамата — тази ситуация спада към най-хубавите неща, които животът предлага, и ние можем да разберем защо именно тук се създават първите наченки на благодарност, надежда и благосклонност. Детето все още е в краткия райски период от своя живот, в който неговите потребности биват отгатвани и задоволявани, от него не се изисква нищо и то изпитва — би трябвало да изпитва — удоволствие и наслада от своето съществуване. Следователно новото в тази втора фаза на ранното детско развитие е вече разпознатата зависимост от един човек и същевременно пробуждащата се потребност от близост и доверие към него, обикновено този човек е майката.

Изключително важно е майката да предложи на детето тези възможности, за да може то да е в състояние да „отвори сърцето си за някого“. Образът на майката и нейното същество се отпечатват в детето същевременно като първите му впечатления от човека, от човешкото изобщо. Дали то ще познае тук за пръв път благосклонност или отхвърляне, дали ще се почувства обичано или не, зависи от начина, по който майката го гледа, докосва, отнася се и общува с него — през цялото това време чувствителността и впечатлимостта на детето реагират дори и на едва доловими въздействия. Тук като цяло се задава насоката на отношението му към самия себе си и се създават дълбинните основания на чувството му за самоценност — „каквото повикало, такова се обадило“.

Нека се запитаме, къде се крият възможностите за смущения в тази фаза, поради които импулсът за „въртене около себе си“ се преживява — вместо с радост — със страх и чувство за вина. Съществуват два характерни погрешни начина на поведение на майките, които можем да означим като разглезване и отказ на любов.

Да се спрем първо на разглезването. Тук откриваме преди всичко „отявлените“ майки, „майките-квачки“, за които най-добре би било, ако детето завинаги остане бебе, безпомощно и зависимо, нуждаещо от тях и разчитащо на тях. Следователно типа майки, които често сами спадат към депресивния структурен кръг и разглезват детето заради неосъзнат страх от загуба, страхливост от живота, или страх от загуба на любовта. Те го засипват с нежност, не се осмеляват дори на здравословни и необходими откази.

Понякога към това се прибавят съдбовни фактори; например при жени, които са разочаровани от брака или са загубили партньора си и за които детето се превръща в единствено съдържание на живота им, Те твърде много се нуждаят от него, от неговата любов и правят всичко, за да го накарат да им бъде благодарно. Колкото повече детето пораства, толкова по-проблемни те стават за него. Те с ужас следят напредъка в развитието на детето, факта, че то става по-голямо и по-самостоятелно. За тях това означава: то се отдалечава от мен, скоро вече няма да съм му нужна и то ще се обърне към други хора. Вероятно желанието за вкопчване в децата, за „държането им малки“ задоволява един дълбок майчин инстинкт; нека освен това не подценяваме големите жертви, които една майка години наред трябва да прави в името на детето — та кой с удоволствие би пуснал на воля това, което години наред е отглеждал с любов.

Те разглезват детето от самото начало, още с кърменето, вземат го на ръце при всеки плач — който често е само проява на витална активност — и по този начин задушават жизнените му импулси; откликват на всяка негова реакция на неудоволствие със затрупваща нежност, така че то няма почти никакъв шанс да изрази афекти или да намери собствени решения за своя неконфорт. Те постоянно са около детето, привличат като магнит неговото внимание и чувства върху себе си и живеят с него, казано на езика на бокса, в един постоянен клинч, в една взаимооплетена близост, в която никой вече не може да се движи свободно. Водени от същите мотиви, те и по-нататък се опитват да снемат всичко от детето, да го свършат предварително, да му го „сдъвкат“ и да застанат като буфер между него и света, да го предпазват по всякакъв начин. Те не могат да приемат здравословните и неизбежни афекти на детето и реагират на тях с обида и сълзи, така че то изпитва чувство за вина, дори заради съвсем нормални начини на поведение, адекватни за възрастта му.