Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Тук трябва да споменем и онези шизоидни хора, които имат силно изразена шизоидна структура, но не страдат от нея и затова възприемат себе си като здрави. Те ценят своята независимост и необвързаност и я изживяват за сметка на другите, които страдат от тяхната безогледност. Към тази категория спадат много властимащи, и изобщо хора, които разполагат с другите и безцеремонно ги използват за свои цели — изхождайки от дълбокото си презрение към човека.

Ако тук и по-нататък „позитивните“ представители на четирите типа структура са бегло обрисувани, причината за това е, че принципното в личностните структури може да бъде по-ясно показано тъкмо в крайните форми; аз се надявам, че никой няма да възприеме това оценящо; всяка структура носи своите възможности за разгръщане до едно по-високо ниво.

Най-важното за шизоидния човек е да не пренебрегва противоположния полюс на своя стремеж за себесъхраняване и независимост — страната на отдаването, — а да го интегрира като допълващ до степен, която не позволява абсолютизирането на едностранчивото и надценявано „въртене около себе си“, нито отиването в болестна изолация, караща го да отпадне от всякакъв вид обвързаност. „Не е добре човек да е сам“; необвързаният лесно става нечовек. Както ще видим в последната глава, всяка от четирите личностни структури е подвластна на очарованието на съответния противоположен тип; в това аз виждам един несъзнаван стремеж за допълване, за освобождаване от болестотворната едностранчивост; тъй като ние не можем просто да пренебрегнем никой от основните импулси и да избегнем съответстващия му страх, без да си навредим. В осмеляването да се обърнеш с доверие към другия, в осмеляването да забравиш себе си, се крие възможността за намиране на изход от застрашаващото уединяване и се съдържа шансът да преживееш благосклонността и обвързването не само като товар, окови и опасност, а и като поддържане, като общност на преживяването и на развитието, като разширяване на нашата Аз-ограниченост благодарение на партньора.

Нека сега разгледаме втората основна форма на страх, на страха да станеш самостоен Аз, който дълбоко в нас бива преживян като отпадане от защитеността. Погледнато от страна на основните импулси, тук според нашето сравнение става дума за хората, които надценяват „революцията“, т.е. движението около един по-голям център и искат да избегнат „въртенето около самите себе си“; така ние обозначаваме отдаването в най-широк смисъл.

Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо. Когато обичаме, ние се стремим да направим обичания човек щастлив; ние се вчувстваме в него, искаме да отгатнем желанията му, мислим повече за другия, отколкото за нас самите, можем да забравим себе си и да преживеем ощастливяващия обмен на даване и получаване, който претопява двама ни в едно Ние, снемащо поне за мигновение разделеността на индивидите. Праобразът на такава любов е отношението майка-дете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото. Нека сега се запитаме какво се случва, когато човек отбягва ставането-себе-си и се опитва да живее предимно отказа-от-себе-си и отдаването.

Първото следствие от това е, че така другият, партньорът получава свръхценност. Любящото желание-за-себеотдаване се нуждае от партньор, свързано е с наличното битие на един друг човек и не е възможно без него. По този начин вече е зададена една зависимост, тук е заложен централният проблем на хората, които определяме като депресивни: те в по-голяма степен от другите са зависими от партньор. Било то заради тяхната способност и готовност да обичат, било то заради тяхната потребност да бъдат обичани — две страни, които можем да обобщим с думите на Ерих Фром от неговата книга „Изкуството да обичаш“: „Аз се нуждая от теб, защото те обичам“ и „Аз те обичам, защото се нуждая от теб“. Понякога човек се нуждае от някого, за да го обича, за да реализира способността си да обича; или пък човек се нуждае от другия, защото иска да бъде обичан от него и има потребности, които смята, че не може сам да задоволи.