Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Един много самотен и не особено контактен мъж към трийсетте седял веднъж по време на концерт до младеж, който му се сторил извънредно привлекателен. Той често го поглеждал крадешком и усещал нарастващо желание да завърже контакт с него, да го заговори. Неопитен в общуването с хората и в разбирането на своите собствени импулси, той постепенно бил завладян от страх, който първоначално само неопределено го обезпокоявал, но в последствие преминал в паника — когато започнало да му се струва, че вижда как от младежа се излъчват цветни кръгове, които се наслагват около него, сякаш така другият иска да го обрамчи, да го улови; обляла го студена пот и той напуснал на бегом концертната зала.

Тук ясно се вижда как потиснатите желания за контакт, нежност, и скритото зад тях желание за хомосексуална близост, които той не се осмелява да намекне или недвусмислено да покаже на младежа, сега той проектира като тръгващо от другия похищаване. И тук действителната ситуация сякаш е изместена (ver-rackt), вътрешният страх е изнесен навън като заплаха, от която той може да се изплъзне само чрез бягство.

Ако човек е толкова лабилен и беззащитно изложен на света вън и вътре в себе си, става ясно защо шизоидните хора се опитват да развият житейски техники, с помощта на които те вече не допускат нищо до себе си; които им дават възможност да останат недокоснати и незасегнати, винаги обективни, дистанцирани и, ако е възможно, превъзхождащи, благодарение на които нищо не ги изважда от равновесие, но и нищо вече действително не ги достига. Това може да приеме всички степени — от хладна дистанция, арогантност, недостижимост до ледена студенина и безчувственост, или, ако тези защитни позиции не са вече достатъчни, да доведе до внезапна острота и експлозивна агресия, подобни на тези, които вече описахме. Тук обкръжението на шизоидния да окаже истинска помощ, когато познава контекста на поведението му, когато разбира вътрешната нужда, диктуваща неговия начин на поведение.

В терапията на шизоидни хора се стига до съприкосновение с гранични състояния, които хвърлят светлина върху застрашеността на човешката екзистенция. Тъкмо затова от тях можем да научим какво е важно за човека в екзистенциален смисъл, а, от друга страна, какви семейни и социални фактори застрашават нашето развитие в степен, която, ако това изобщо е възможно, само много трудно може да бъде компенсирана. Понякога на такъв фон израстват гениални хора — приемайки чувството за тоталното биване-поставен-под-въпрос, което показва често тясната граница между гениалност и психоза. Във всеки случай едно е сигурно: ако тези хора съумеят да устоят и да превъзмогнат своето страдание и страхове, те са в състояние да достигнат най-висшите измерения на човешкото.

Би трябвало да подчертаем, че шизоидните черти могат да приемат много различна интензивност. Ако са опитаме да съставим поредица от типовете шизоидни личности, която води от хората, които все още могат да бъдат наречени здрави, през леко и тежко увредените до най-тежките случаи, тя би изглеждала по следния начин: хора с проблеми в общуването — свръхчувствителни хора — единаци — оригинали — чудаци — чешити — особняци — аутсайдери — асоциални типове — престъпници — психотици. Сред тях не рядко се срещат гениални дарования. При гения самотата и необвързаността се отразяват позитивно — свободен от традиции и съобразявания, той може да познае неща, които обвързаният с традицията не вижда или не се осмелява да види. Неговата незащитена ситуация му позволява да стигне до познания, преминаващи границите, от които другите — изпълнени с респект — стоят надалече. Ако чувственият им живот не е обеднял, а само плахо възпиран, то шизоидните са много нюансирани и чувствителни хора, дълбоко ненавиждащи всичко банално и плоско. Само при обедняване на чувствата и чувствена студенина те могат да изостанат от същински човешкото.

В отношението си към религията те обикновено са скептици, а често и циници, остроумни в разкриването на „безсмислието“ на вярата, критични спрямо ритуали, традиции и всичко формалистично. Те изобщо размагьосват и отрезвяват с удоволствие, чак до лишеното от страхопочитание „обяснение“ на необяснимото — за което едно просветено и предимно природонаучно ориентирано време предлага достатъчно възможности. Така те често са рационалистите, на които липсва органът за определени сфери на преживяване, поради което с тях не може да се дискутира върху такива теми.