Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Вижте сега…

— Виждам, че прекършвате младежки съдби! — Солц посочи с широк жест насядалите пред него младежи. — Виждам как ги тормозите. Именно за тях Илич каза: „Вие ще живеете при комунизма.“ А какъв комунизъм им предлагате вие?! Изхвърлили сте го от института, къде да иде сега? Хамалин ли да стане?

— Той работи именно като хамалин — обади се Янсон.

— Ние сме го изучили, той е наш бъдещ съветски специалист. А вие го изхвърляте на улицата. Защо? Заради епиграмите? Младостта има свои права. И нейното първо право е да се смее.

И отново с тромава галантност се обърна към Глинска.

— На техните години и ние се смеехме. Сега се смеят те, и слава богу! Щом младите се смеят, значи всичко е добре, значи те са с нас. А вие им запушвате устата! Написали си един за друг епиграми… За кого да пишат? За мене ли? Те не ме познават. На кого тогава да се смеят?

— Изключването е утвърдено от Районния комитет — предупреди Баулин.

— Утвърдено, та утвърдено! — Солц поморавя. — Много бързо ги вършите тия работи, гледам!

Глинска, която тук се чувствуваше много по-уверена, отколкото в института, с примирителен тон попита:

— Как да постъпим?

— Ще го възстановите! — мрачно и решително отговори Солц.

Младежите излязоха на улицата.

Руночкин хитро изви очи.

— Трябва да го полеем.

— Аз съм „за“ — радостно се съгласи Надя.

— Ще ходя да свърша една работа — отказа Роза.

— Всъщност и аз трябва да тръгвам — каза тъжният Ковальов.

— Много здраве на Лозгачов — иронично го напъти Руночкин. Двете момчета имаха няколко рубли, Надя също.

— Да отскочим до нас, ще увеличим капиталите — предложи Саша.

Вкъщи той прегърна и целуна майка си.

— Запознай се! Възстановиха ни… Ура! Софя Александровна се разплака.

— И таз добра! — каза Саша.

Тя изтри сълзите си, усмихна се. И въпреки това сърцето й беше изпълнено с тревога.

— Търси те Нина.

— Ще минем да я вземем.

Нина я нямаше вкъщи. В коридора Варя говореше по телефона.

Саша сложи ръка на вилката.

— Обличай се!

— Къде отиваме? — тя любопитно огледа хубавичката Надя.

— Ще гуляем.

Бързо се мръкваше, уличните лампи светнаха. Саша обичаше здрачения зимен, деен Арбат, последното му оживление. Всичко е наред, всичко е на мястото си. Той крачи по Арбат, както е крачил винаги, онова свърши.

На ъгъла на „Афанасиевский“ срещнаха Вадим, той беше облечен с еленово кожухче, с якутски калпак с дълги чак до кръста пухкави уши.

— Покорителю на Арктика! Хайде с нас!

— Ще поливаме нещо май? — веднага се сети Вадим.

— Именно.

— Да идем във „Въженцето“, чудно място — предложи Вадим, поглеждайки Надя.

— Нина ще ни търси тук.

Те слязоха по стръмната стълба в „Арбатски зимник“, нисък, разделен от дебели квадратни колони, и намериха свободна маса в дъното. Миришеше на кухня, на разлята бира, кръчмарските миризми на полуресторант полупивница. Мъждиво светеха грозноватите аплици, окачени косо по ниските извивки на сводовете. На подиума стърчеше контрабас в калъф, на стола беше оставен саксофон — музикантите вече бяха дошли.

Саша подаде през масата менюто.

— Какво ще поръчаме?

— Колко е скъпо — въздъхна Надя.

— По един силаж и по едно земетресение — предложи Руночкин.

— Дошли сме не за салата и за пача — възрази Саша.

— Единственото, заради което хората идват тук, е кафето с ликьор „какао шоа“ — съобщи Вадим със самочувствието на ресторантски лъв.

На съседната маса над синьото пламъче на спиртник бе поставен кафеник и двама изконтени типове посръбваха от мънички чашчици кафе с ликьор.

— Ние сме гладни — каза Саша. — Варя, какво искаш да ядеш?

— Бьоф-строганов.

Поръчаха бутилка водка за момчетата, бутилка вино за момичетата и на всички по един бьоф-строганов.

— По на сметка е да се поръчват различни ястия — обади се Вадим.

— А ето я и Нина — полугласно, сякаш на себе си избъбри Варя, която бе седнала с лице към вратата.

— Сврели сте се чак в ъгъла… — оживено подхвана Нина, приближавайки към масата. — Сашенка, честито! — Тя го целуна. — Щом прочетох бележката ти, всичко разбрах. Пък и не съм се съмнявала — погледът й се спря върху Варя, — и ти си тук, значи…

— И аз съм тук.

— Жалко, че Макс не знае — продължи Нина, докато се настаняваше между Вадим и Руночкин.

Гръмна оркестърът… „Ах, лимончета, вие, лимончета, растете си на Соня на балкончето…“ Келнерите се разтичаха по-бързо по тесните пътечки между масите.