Майн Рид - Ямайски марони

— Какво ли! В името на отците ни! Говориш за две хиляди фунта, като ше не са нищо.

— Скъпи татко, криво ме разбра.

— Криво те ражбрах, Жудит!

— Да. Аз ценя две хиляди фунта повече, отколкото предполагаш. Толкова ги ценя, че искам да ти дам съвет как да ги спечелиш.

— Да ги шпешеля! Та нали тошно за това се мъша, дъще.

— Аха, мъчиш се, пък почна по такъв несръчен начин, че рискуваш да ги загубиш.

— А как да пощъпя, моя Жудит?

— Като си ги вземеш сам.

Търговецът на роби дръпна юздата и закова мулето на място, после впи очи в дъщерята с полуозадачен и полуизпитателен поглед.

— Добри ми старче — продължи тя, спирайки своя кон, — обикновено умът ти не работи толкова бавно. Докато те чаках пред външните порти на тоя надут плантатор, поразмислих и моите размисли ме доведоха до въпроса: какъв бяс те докара в тоя дом?

— И до какъв отговор щигна, Жудит?

— Нищо особено! Само че си губиш времето.

— Да, вярно! Загубих си само времето, беж да пощигна нещо.

— Е, има ли някакво значение, че не успя?

— Как знашение! Двайсет мандингоанци не са малко — две хиляди фунта ощровни. Шища пара, Жудит, милишка! Ей, знашението!

— Няма значение дори колкото строшен нокът от краката на твоите мандингоанци, казвам ти, добри ми рави Джесурън.

— Шакай! Какво думаш, мъдришка ми Жудит?

— Какво думам ли! Чисто и просто, че тия мандингоанци могат да станат твои и без толкова главоболия. Те могат ей сега да станат твои, ехе, заедно с господаря им, стига да ти се прище и принц да имаш за роб. Това думам.

— Говори яжно, Жудит! Не те ражбирам.

— Сега ще разбереш. Не каза ли, че капитан Джоулър има съображения, поради които не смее да стъпи на сушата тук.

— Капитан Жоулър ли? Той ще предпошете да жлезе на Канибалшките ощрови, но не и в Монтего Бей. Е, Жудит?

— Рави Джесурън, изчерпваш търпението ми. За фулахския принц, какъвто твърдиш, че е, ти носиш отговорност единствено пред капитан Джоулър. А капитан Джоулър не би дръзнал да слезе на брега.

— Ищина, ищина! — съгласи се евреинът с жест, означаващ, че почва да схваща значението на предишните й слова.

— Кой тогава може да ти попречи да разполагаш с мандингоанците, както пожелаеш?

— Прекрашно, Жудит! — извика бащата, вдигна нагоре ръце от възторг и обърна пълен с възхищение поглед към дъщерята. — Прекрашно, Жудит! Тошно така, гошподи! И аж да не се сетя!

— Точно така, татко. За щастие не е късно. Аз обмислих всичко. Знаех добре, че Кейт Воуан не ще се раздели с прислужницата си Йола. Аз ти казах, че тя няма да го стори. Впрочем надявам се, че не си се изпуснал да кажеш за какво ти е робинята. Ако си продумал…

— Думишка не съм обелил, Жудит! Думишка!

— Тогава няма какво повече да говорим. Що се отнася пък до капитан Джоулър…

— Жоулър не смее да се мерне в Монтего Бей, затова не ращовари щоката си направо на брега, не в прищанището. Той ще отплува жлед двайсет и шетири шаса.

— Значи след двайсет и четири часа мандингоанците могат да бъдат твои заедно с принца, прислугата и всичко останало. Но времето е ценно, татко. По-добре да избързаме за в къщи, че да смъкнем от негова светлост труфилата, преди да е довтасал някой любопитен съсед, иначе скандалът е готов. А колкото до твоя порядъчен управител…

— Ах, Рейвънър! Той жнае вшишко. Трябваше да му разкажа вшишко, когато жлязохме на брега.

— Естествено, че е трябвало. И топа ще ти струва един или двама мандингоанци, за да му се затвори устата. Той лесно ще се съгласи. По отношение на останалото не могат да се очакват затруднения. Няма никакво значение какво ще твърдят тия диваци за себе си. Добре, че думите на негрите не са в състояние да дадат повод за сплетни.

— Прекрашно, Жудит! — възкликна отново очарованият баща. — Шкъпа ми дъще, щруваш толкова жълтици, колкото тежиш. Двайсет и шетири роба беж пари и един принш отгоре на това. Гошподи, каква шудешна пешалба! Равна на цяла година търговия ж роби!

При това честно размишление евреинът зашиба мулето и последва „бежценната Жудит“, която бе вече ударила с камшика коня си и препускаше към къщи.

На третия ден, след като корабът на робите хвърли котва в Монтеговия залив, в далечината се появи голям ветроход с право парусно съоръжение. Държейки курс към брега, той се насочи смело към пристанището. Знамето на британския флот, развявано от бриза, се ветрееше свободно на хакборда, а всевъзможните кутии, бали, сандъци и куфари, пръснати по палубата, готови за разтоварване, както и откритото, мъжествено държане на моряците, които съставляваха екипажа, сочеха, че плавателният съд е почтен търговски кораб. Надписът на кърмата гласеше, че той се нарича „Морска нимфа“ и е от Ливърпул.