Лесно може да се различи индианската реч от говора на бял човек. Хората, чийто разговор дочухме, бяха бели. Езикът, на който говореха, бе нашият език, украсен с всички възможни ругатни. Моят спътник можа да разпознае още нещо… той позна хората.
— По дяволите! Масса Джордж, това са двамата негодници Спенс и Бил Уилямс!
Предположението на Джейк излезе вярно. Приближихме се. Вечнозелените дървета ни скриваха. Стигнахме края на една просека. Там видяхме стадото говеда, двамата индианци, които ги бяха докарали, и двете знаменити личности, чиито имена споменахме.
Стояхме скрити, като наблюдавахме и слушахме. След малко моят спътник ми прошепна няколко думи, от които разбрах цялата работа.
Индианците, долни отрепки на свой род, получила подарък по шише уиски и няколко незначителни дреболии. С това им заплащаха за нощния труд — за това, че бяха ограбили пасбището на адвоката Граб.
Те бяха свършили уговорената работа и тъкмо предаваха стоката, когато ние пристигнахме на мястото. Работодателите им, които приемаха добитъка, им заплащаха. Сега индианците можеха да се приберат у дома и да се напият, а през това време двамата нехранимайковци щяха да откарат добитъка в някоя отдалечена част на страната, където лесно можеха да го продадат. Не по-малко вероятно бе животните отново да се върнат в плантацията на адвоката Граб, „спасени“ от смелчагите Спенс и Уилямс, които щяха да се похвалят, че са ги изтръгнали от ръцете на банда индиански разбойници. История, подходяща за разказване край огнището на някоя плантация, случай, от който щяха да се заинтересуват полицията и властите.
О, тези диви семинолски крадци! Трябва да се отървем от тях — трябва да ги „изселим“ час по-скоро!
Тъй като по една случайност добитъкът принадлежеше на адвоката Граб, аз реших да не се меся. Можех на друго място да разкажа какво съм видял. Без да се обаждаме, моят другар и аз тихичко се върнахме при конете и потеглихме, потънали в мисли.
Не се съмнявах, че Уилямс и Спенс бяха наели тези индиански пияници. Още по-малко се съмнявах, че адвокатът Граб бе наел Уилямс и Спенс за тази хитра сделка.
Потокът трябва да се размъти от долу на горе — бедните индианци трябва да бъдат докарани до отчаяние.
ГЛАВА XXIII
МИСЛИ ПО ПЪТЯ
В академията, а и на други места ми се подиграваха, че взимам страната на индианците. Неведнъж да ми натяквали за кръвта на старата бедна Покахонтас, от която едва ли са останали следи в жилите ми, след като двеста години е била разреждана с кръв от бели хора. Разправяха ми, че не съм бил патриот, тъй като не присъединих гласа си към просташката врява, каквато вдига всяка нация, когато хули противниците си.
Нациите са като отделните хора. За да им угодиш, трябва да бъдеш лош като тях, да изпитваш същите чувства като тях — или поне да показваш, че ги изпитваш — нещо, което върши същата работа, да се преструваш, че обичаш и мразиш също като тях. Накратко, трябва да се откажеш да мислиш самостоятелно, да викаш заедно с мнозинството „Разпни го!“
Така постъпват хората в нашето общество и ги считат за патриоти.
А онзи, който черпи умозаключенията си от извора на истината и който се стреми да спре безсмисления поток на човешките предразсъдъци, никога няма да получи признание през живота си. Може би ще го оценят, когато умре, но не и преди да е отишъл в гроба. Такива хора не трябва да търсят приживе славата, за която е копнеел покорителят на Перу 40 40 Покорителят на Перу — Франсиско Писаро (1471–1541), знаменит испански завоевател. Б. пр.
— те няма да я добият. Истинският патриот, който търси признание, трябва да го очаква от следващите поколения, дълго след като костите му изгният в земята.
За щастие има и друга награда. Mens conscia recti 41 41 Mens conscia recti (лат.) — чиста съвест. Б. пр.
не е безсмислена фраза! Има хора, които високо я ценят, които намират опора и утеха в нея.
Макар и огорчен от изводите, които бях заставен да направя — изводи не само от последната случка, на която бях свидетел, но и от много други, за които бях чувал, аз се поздравявах за поведението си. Нито с думи, нито с дела аз не бях помогнал на несправедливостите. Нямах причини да се самообвинявам. Съвестта ми бе чиста от всякакви зли чувства към нещастния народ, срещу който скоро щях да се изправя като неприятел.
Не разсъждавах дълго по тези общи въпроси. Скоро ме обзеха по-мъчителни мисли, навеяни от възпоминанията за дружбата и любовта. Мислех за разорената вдовица, за нейните деца, за Маюми. Признавам, че мислех главно за Маюми. Но мисълта за нея обхващаше всичко, което й принадлежи. Всички нейни близки ми бяха скъпи, защото тя ми бе най-скъпото.
Читать дальше