Майн Рид - Оцеола

Това, че съм попаднал на следи от добитък било стари или пресни — не би ми направило никакво впечатление. В това нямаше нищо особено. Индиански пастири са карали стадо към дома си. А, че пастирите са били индианци, личеше от отпечатъците на мокасините в калта. Вярно е, че някои бели погранични жители също носят мокасини, но това не бяха отпечатъци от крака на бял човек. Извитите навътре пръсти 38 38 Тази особеност не е нещо естествено, а е дело на човешка ръка и се придобива, докато децата са още в люлката. Б.авт. , високата извивка на стъпалото и други незначителни белези, които можах да разгледам благодарение на моята опитност в ранна младост, показваха, че следите са оставени от индианци.

С това нещо се съгласи и моят прислужник Джейк, който бе познавач в тази област. Той беше страстен ловец на мечки, на блатни зайци, опосуми и диви пуйки. Освен това често ме бе придружавал на лов за елени, за сиви лисици и ръждиви котки. По време на отсъствието ми Джейк бе станал още по-опитен. Той бе заместил стария си съперник в службата на дървар, което му даваше възможност ежедневно да влиза в досег с обитателите на гората. Наблюдавайки постоянно техните навици, той бе станал още по-изкусен. Грешат онези, които смятат, че негърският ум не притежава проницателността, която е необходима, за да стане човек добър ловец. Познавам чернокожи, които могат да се ориентират в гората и да разчитат следи с бързината и съобразителността на червенокож или на бял. На това бе способен и Черният Джейк.

Скоро установих, че той дори ме превъзхожда в това отношение и се изумих от неговата остра наблюдателност.

Казах, че следите от добитъка не ни изненадаха. Така бе отначало. Но не бяхме изминали и двадесет крачки, когато Джейк внезапно дръпна юздите като едновременно с това нададе едно от онези гърлени възклицания, характерни за негрите, които така много приличат на грухтенето на уплашено прасе. Погледнах към него. По израза на лицето му познах, че иска да ми каже нещо.

— Какво има Джейк?

— Божичко, масса Джордж, не виждате ли?

— Какво?

— Това там долу.

— Виждам следи от крави и нищо повече.

— А тези големите не виждате ли? Да, вярно, едните са по-големи.

— Дявол да го вземе! Та това са следи от големия бик Болфейс. Ами че аз го познавам. Колко пъти съм прекарвал кипарисови трупи за господаря с него.

— И аз си спомням за Болфейс. Ти смяташ, че животните са наши? Не, масса Джордж, може да са на адвоката Граб. Старият господар продаде Болфейс на масса Граб преди повече от година. Познавам си аз копитата на моето Боли 39 39 Боли — умалително от Болфейс. Б. пр. .

Откъде накъде добитъкът на мистър Граб ще се намира на индианска земя, толкова далеч от плантацията и то каран от индианци?

— Та и аз това се чудя, масса Джордж.

Имаше нещо необикновено във всичко това. Ние бяхме озадачени. Не бе възможно добитъкът сам да се е отдалечил на такова разстояние. Животните едва ли сами бяха преплували реката. Освен това добитъкът не беше се заблудил. Очевидно, водеха го индианци. Дали те не бяха извършили нападение с грабителска цел? Дали добитъкът не бе откраднат?

Следите говореха за кражба, но за недостатъчно умела кражба. Животните бяха прекарани по пътека, по която често минават хора и по която сигурно щяха да тръгнат да ги търсят. Крадците, ако изобщо бяха крадци, не бяха взели никакви мерки да укрият следите си.

Не можахме да установим дали е кражба, или не. Тази несигурност ни заинтригува толкова много, че решихме да тръгнем по следите и ако е възможно, да установим истината.

В продължение на повече от една миля следите съвпадаха с нашия път. След това внезапно завиваха наляво по пътека, която водеше към горичката край един „хомък“. Бяхме решили да не се отказваме лесно от намеренията си. Знаехме, че стадото е минало преди по-малко от час, може би преди четвърт час. Следите бяха съвсем пресни. Стадото едва ли беше надалеч. Лесно можехме да открием стадото, като преминем в галоп рядката борова гора. С такива мисли ние продължихме по следите на добитъка.

Скоро след като навлязохме в гората, чухме гласове на мъже, които разговарят, а от време на време се долавяше и леко мучене.

Слязохме от конете, вързахме ги за едно дърво и продължихме пеша.

Вървяхме крадешком и мълчахме. Водехме се по гласовете на хората, които продължаваха да разговарят. Без съмнение следите, по които бяхме вървели, бяха от добитъка, който сега мучеше. Но в същото време не по-малко сигурно бе, че гласовете, които чувахме, не бяха гласовете на хората, които са ги водили.