Майн Рид - Оцеола

Има само едно обяснение на това своеобразно социално явление и то е, че робите на семинолите не бяха истински роби. Индианците се отнасяха меко към робите си за разлика от белите робовладелци. Робите всъщност бяха обикновени земеделци в страната на семинолите. Индианските господари бяха доволни, ако им отгледат малко царевица и някои други земеделски култури, колкото да задоволят нуждите на тяхната скромна кухня. Робите живееха далеч от жилищата на господарите. Часовете, които прекарваха по нивите, не бяха много и едва ли може да се каже, че техният труд бе принудителен. Излишните продукти оставаха за тях и в повечето случаи те забогатяваха. Ставаха дори по-богати от господарите си, които бяха по-лоши стопани. Те лесно можеха да се откупят и мнозинството от тях бяха всъщност свободни, макар и да не си струваше човек да бяга от такъв ярем. Ако това можеше да се нарече робство, то бе най-меката форма, известна на земята — много различна от унизителното робство на Хем под Шем или Яфет 36 36 Хем, Шем и Яфет — според библейската легенда, синове на Ной. Хем бил смятан за родоначалник на черните раси. Б. пр. .

Някой може да попита как семинолите са се сдобили с тези черни роби. Дали те не бяха бегълци от щатите Джорджия, Каролина, Алабама или от плантациите на Флорида? Без съмнение някои бяха избягали роби, но повечето от тях не се числяха в списъците на бегълците. Пристигайки при индианците, те ставаха свободни. Беше време, когато съгласно строгите условия на договора, сключен във форт Моултри, избягалите роби трябваше да бъдат предавани на белите си господари. За тяхна чест семинолите никога не спазваха тези срамни условия. Всъщност не винаги беше възможно бегълците да бъдат предавани обратно. В различните части на резервата се бяха образували поселища от чернокожи, които живееха свободно, имаха главатари и бяха достатъчно силни да се защитават. Обикновено бегълците намираха убежище при тях. Там те бяха добре дошли. Такива бяха колониите на „Хари“ сред мочурищата на Пииз Крайк, на „Абрам“ в Микосоки, на „Чарлз“ и на „Краля на мулатите“.

Не, черните роби на семинолите не бяха бегълци от плантациите, макар белите да се мъчеха да докажат, че е така. Много малко от тях имат такъв произход. Мнозинството от тях бяха „истинска собственост“ на индианците, ако, разбира се, един роб може да бъде наречен „собственост“. Но така или иначе с тях се бяха сдобили по законен път. Някои бяха купени от първите поселници — испанците, а други са били закупени от американските плантатори.

Как са били закупени? — ще запитате вие. Какво може да предложи едно диво племе в замяна на такава скъпа стока? Отговорът не е труден: коне и рогат добитък. Семинолите притежават огромни стада. Когато испанците напускали страната, саваната гъмжала от подивял добитък от андалузка порода. Индианците го хванали, опитомили го отново и станали законни собственици.

Така е станала сделката — Qui pro quo 37 37 Qui pro quo (лат.) — едно за друго. Б. пр. , четириноги за двуноги!

Главното престъпление, в което обвиняват индианците, е че крадат добитък, тъй като и белите имат стада. Семинолите не отричаха, че сред тях има лоши хора, които те не могат да наглеждат. Има ли общество без негодници?

Едно нещо е сигурно. Когато се обръщаха направо към индианските вождове, те винаги проявяваха готовност да помогнат за връщането на откраднатия добитък. Действаха решително и наказваха нарушителите със строгост, неизвестна от другата страна на границата.

Но отношението на белите съседи към индианците съвсем не се определяше от техните постъпки. Когато искат да обесят кучето, изкарват го бясно. Разбира се, всяка кражба по границата приписваха на индианците. Белите бандити трябваше само да намажат лицата си с малко кафява боя, за да заблудят правосъдието.

Такива мисли изпълваха главата ми, докато яздех, мисли, които бяха породени от разказа на негъра.

И сякаш за да се потвърди правотата на моите разсъждения след малко станахме свидетели на едно произшествие. Не бяхме яздили дълго но пътеката, когато забелязахме следи от добитък. Изглежда, че около двадесет глави добитък бяха минали оттук в същата посока, която следвахме и ние — към индианския резерват.

Следите бяха съвсем пресни. Като опитен ловец, не бе трудно да разбера, че са минали преди по-малко от час. Въпреки че бях стоял дълго време затворен зад стените на военното училище, не бях забравил съвсем изкуството, на което ме бе учил младият Пауел.